![Усмивка в полунощ [(пълен цикъл 2013 г.)] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/9/7/4/usmivka-v-polunoshch-plen-cikl-2013-g-download.jpg)
Усмивка в полунощ [(пълен цикъл 2013 г.)]
- Автор: Майналовски Сибин
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- ISBN: 9789548628792
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Усмивка в полунощ [(пълен цикъл 2013 г.)]». Краткое содержание книги:
– Не говори така. – По лицето ѝ премина сянка.
– Защо? Нали беше щастлива?
– Бях. Но за кратко... и същевременно за цяла вечност. Сега не съм. Аран’нилувар’енн, Тери. Любовта е мъртва.
Усмивката му помръкна.
– Така значи... – Той приглади косата си, която все още бе гарвановочерна независимо от седемте хиляди години, които тежаха на плещите му.
– Нека не говорим за това – прекъсна го тя. Кажи ти как си? Как вървят делата ти?
– Всъщност, точно за това съм дошъл, Сеана. Дойдох да си вземем сбогом.
– Моля?! – Тя не можеше да повярва на ушите си. Целият ѝ живот бе преминал в близост до този човек. Бе израснала на коленете му и го приемаше за нещо средно между баща, брат и много добър приятел. Не можеше просто така изведнъж да изчезне!...
– Да, Сеана. Конвентът на Световете ми забрани да напускам родния си свят в продължение на 5000 години. Докато изтече наказанието ми... – Той не се доизказа, но елфийката потръпна. Много добре го беше разбрала – дотогава тя щеше да е напуснала Арлиндриен.
– Но защо...? Доколкото си спомням, Конвентът досега само веднъж е издавал подобна заповед...
– Да. Само веднъж. И пак за човек – тогава бяха заточили в моя свят Абдул ал-Хазред и бяха изгорили всички 666 преписа на „Некрономикон“ – книгата му за сатанизъм, некромантия и Забранена Магия. Един екземпляр обаче беше останал в Елианор. Аз го откраднах и затова Конвентът ми забрани да напускам света си.
– Но това значи... значи, че няма да мога да те виждам повече! – Тя мислено прокле неспособността на елфическата магия да се справи с пътуването между световете.
– Така е. Повярвай ми, за мен това ще е много по-болезнено, отколкото за тебе. Понеже... – той се запъна, – понеже те обичам, Сеана. Дойдох не само да се сбогуваме, а и да ти го призная като за последно.
Тя се вкамени. Не можеше да повярва, че току-що е чула това.
– Шегуваш се!!!
– Никога не се шегувам с такива неща, Сеана. Не съм ти го казвал досега, понеже предполагах, че ще ми се изсмееш в лицето. Сега обаче вече няма какво да губя.
– Но аз... аз съм още дете...
– На години – да, може би. Но лично аз никога не съм виждал в теб само възрастта или външността ти. В края на краищата аз съм магьосник и съм способен да проникна далеч зад онзи външен параван, който се оказва непреодолима преграда за останалите. Наблюдавах те дълго време. Живеех с твоите проблеми, с твоите детински наивни влюбвания и твоите детински разочарования, без да смея да ти предложа нещо истинско в замяна. Прегръщах те като дете и в същото време копнеех да те прегърна като жена. През всичките тези години исках да ти кажа, че макар името ти на Древния език да значи „луна“, това изобщо не трябва да те кара да изживееш целия си живот като безмълвен сателит на някого и да светиш с отразената му светлина. Но... всичко това вече няма абсолютно никакъв смисъл. Сбогом, Сеана.
Той я прегърна още веднъж, стисна я силно и след това решително я отстрани от себе си. Без да се обръща, той закрачи напред. Вече бе почти на път да се изгуби между вековните дървета на Арлиндриен, когато тя извика след него:
– Аран’нилувар’енн, Тери!!! Любовта е мъртва! Аз не вярвам в нея! Не вярвам!!!
Той се спря и се обърна. Стори ѝ се, че в очите му проблясват сълзи, но не беше съвсем сигурна: в края на краищата как би могъл Вечния човек да плаче?!
– Любовта не е мъртва, Сеана. Но нашите недообмислени решения могат да я карат да умира бавно и болезнено всеки ден, всеки час, всяка секунда. И, повярвай ми, това е хиляди пъти по-мъчително от бързата смърт, каквато мислиш, че я е споходила. Но тя е жива, Сеана. Независимо от това, че хора като теб я убиват всяка нощ.
И той бавно се разтвори сред стволовете на шепнещите дървета. Тя остана на мястото си, неспособна да говори, да се движи, дори да мисли. Гората на въздишките стенеше около нея, плачеше, вълнуваше се, гърчеше се в безмилостна агония като в предсмъртен трепет. Сеана покри лицето си с ръце и бавно се сви на кълбо. Така я намериха първите, пристигнали да празнуват Аран’нилувар’енн.