Небесни псета
- Автор: Рассел Джей
- Серия: Марти Бърнс #1
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Небесни псета». Краткое содержание книги:
Злото — чисто и стародавно като първородния грях — спи в мрака. И чака. И ето, над окъпания в слънце Лос Анджелис се е спуснала тъма. Изчезнало момиче, мъртъв клиент, низ от жестоки убийства.
В дъното на всичко това са се спотаили бесовете, които дебнат. Този път обаче се намесва и Марти Бърнс, който отново ще се прочуе.
— Здрасти, шефе! — рече ми той.
Ухили се, а когато се приближих, ми отвори вратата на колата, поклони се и ме покани да се кача. Не му отговорих, но се възползвах от поканата. Вътре още миришеше на новичко, а таблото бе като на космическа совалка. Джон Дългуча притича отпред и седна зад волана. Завъртя ключовете, двигателят замърка като охранено коте.
— Ефи и Силвър Лейк — рекох му. — Знаеш ли пътя?
— Бива ли такова нещо бе, човек! Нека първо те почерпя нещо.
— Не ми се пие с теб — отсякох аз. — Не искам да имам нищо общо с теб.
Джон Дългуча се вторачи в мен, ала продължи да кара. Опитах се да отклоня с очи погледа му, но пряко волята си все се извръщах към предното стъкло. Към нас се носеха големи стоманени предмети, ала Джон не извърна очи от мен.
— Хм! — рекох по едно време.
Той продължи да ме зяпа. Към нас шеметно се приближаваше спрял пощенски камион.
— Джон…
Резултат никакъв.
— Добре де — изкрещях, — ще пийнем нещо.
Той погледна напред и натисна с все сила спирачките. Колата закова на някаква си педя от задницата на камиона. Джон Дългуча даде на заден и го заобиколи, а шофьорът се подаде от прозореца и ни показа среден пръст.
— Ще обърнеш една бира и пак ще си на кеф — отбеляза Джон Дългуча.
Известно време мълчахме, после Джон натисна една от цифричките върху дигиталното устройство между предните седалки. Някаква лампичка примига два пъти и след броени секунди хевиметълът върху компактдиска ревна през тонколоните. Качеството на звука беше невероятно — по-добро, отколкото на уредбата вкъщи — само дето музиката я нямаше никаква. Май беше „Металика“, но един бог знае. Затърсих копчето за силата на звука, но такова нямаше.
— Не искаш ли да го понамалиш? — извиках колкото ми глас държи.
Джон Дългуча кимна и натисна едно копче върху таблото на устройството между седалките.
— Разгониха ли ти фамилията? — попита ме след малко.
Беше завил на изток към булевард Сънсет и общо взето се движеше към къщи.
— А ти какво очакваше, да ми я съберат ли?
Джон Дългуча се ухили. Тактуваше си заедно с музиката върху облечения в кожа волан.
— Слушам те, шефе. Всички сме били на тоя хал.
Натиснах същия бутон, който бе докоснал и Джон Дългуча, но музиката гръмна още по-силно, та стоварих пестник върху дистанционното и най-неочаквано уредбата млъкна.
— Какво правиш бе, човек! — възропта Джон Дългуча.
— Ще ти кажа аз на теб какво правя. Заради теб цял ден съм седял на металния стол в помещението за разпити и последното, от което имам нужда, е тъпата ти музика. Само това оставаше, да ме стегне и глава!
— Плащам ти! — отбеляза Джон Дългуча.
— И да ми плащаш, не е достатъчно за тези идиотщини. Не е достатъчно за гадните ти лъжи.
— Какви лъжи бе, човек?
— А, без тия! Драйфа ми се от твоите измишльотини. От всичките захаросани „Обичам я“, „Тя е моята надежда“, дето ми ги пробута завчера. Да не би над главата ми с огромни неонови букви да пише „смотаняк“? Я ми кажи, господин Шибан Сводников: сам ли й свети маслото или прати други! Що не си го натикаш отзад?
Джон Дългуча удари спирачките толкова рязко, че още преди предпазният колан да ме е дръпнал назад към седалката, си фраснах с все сила главата в предното стъкло. Отзад започнаха да натискат клаксоните, но колкото и да е невероятно, не ни удариха. Пипнах се по челото — по пръстите ми остана кръв.
— И аз съм един загубеняк! — казах.
— Не е лъжа! — съгласи се Джон Дългуча. Сграбчи ме отпред за ризата и ме дръпна към себе си. — Избий си го от главата, че съм я убил аз. Чу ли!
Вкопчих се в китката му, но той не охлаби хватката. Впих с все сила нокти в кожата му и накрая Джон изпищя и ме пусна. В очите ми се стичаше кръв, не смогвах да я изтривам. Джон изсумтя отвратено, после извади от джоба си копринена носна кърпа и ми я връчи. Притиснах я, свъсен от болката, до челото си, а Джон най-сетне реагира на оглушителните клаксони зад нас и отби встрани.
— Значи не си я убил ти — казах по едно време и обърнах кърпата откъм другата страна.