Небесни псета

— Толкова сломен, че да й свети маслото, щом я намери ли? — попита Роуан.

— А, не. Избийте си го от главата. Да ви кажа, плачеше като малко дете, задето му е била дузпата. Не си го представям да й посегне и да й причини това — посочих аз с брадичка снимката.

— Той изобщо не е наясно, Станли — отбеляза Холоуей и се ухили до уши.

Роуан кимна, също ми се усмихна и аз разбрах със сигурност, че това е началото на дълъг-предълъг ден.

— Не си наясно — повтори Роуан. — Нека ти кажа с какво съм наясно аз. Наясно съм, че момичето е изкормено като риба и е зарязано в един от най-тузарските квартали. Наясно съм, че на шефа вече са му звънели десетина богати данъкоплатци, платили луди пари, само и само да живеят в приличен квартал и да не намират в канавките си трупове. Наясно съм и че някакъв шибан скапаняк е хукнал да си търси курвето същия ден, когато са му видели сметката. Та същият този скапаняк сега е седнал да ми разправя, че момичето може би е било проститутка, но се инати като магаре на мост и отказва да съобщи кой го е наел да търси момичето. Пак същият смотаняк — това си ти, ако още не си разбрал и ти е трудно да следиш мисълта ми — настоява да съм му повярвал на едната гола дума, че в цялата тази история не е замесен неговият клиент, който също… как се изрази? Който също не бил светец. И знаеш си с какво още съм наясно?

— Аз също — излая Холоуей.

И двамата зачакаха да отговоря.

— С какво, лейтенант? — въздъхнах аз.

— Наясно съм, че сега ще дойдеш на малка разходка с нас. Освен ако не решиш да си по-сговорчив.

— Извинявайте — рекох най-чистосърдечно. — Но не мога.

— А, без тия! Можеш и още как! Виждам го пределно ясно в тези твои кристални топки — посочи Роуан с изпръхнал пръст към мен.

Халатът пак се беше разтворил и спаружените ми ташаци се люшкаха на воля. Пак се поприкрих с хавлиения плат, като се постарах да събера малкото останало ми достойнство.

Холоуей ме последва в спалнята и загледа как се обличам припряно. Не ми разреши да затворя вратата на банята, докато пикая, но поне благоволи да не влиза вътре. Зае се да разглежда снимките над тоалетката и подсвирна, когато ме видя съвсем младичък на лъскава фотография в рамка — стоях до Клинт Истууд, който бе примижал закачливо.

— Откъде е? — поинтересува се той, щом излязох от кенефа.

— Участвах в „Блъфът на Куган“ — обясних му аз. — Е, ролята ми беше микроскопична, затова пък почтена. Снимката ми е за спомен от режисьора.

— Дон Сийгъл, нали?

Погледнах го изненадан. Очевидно бе наясно и с режисьорите.

— Да. Голям симпатяга.

— Но го няма никакъв в екшъните. Виж, „Мадиган“ ми хареса.

„Божичко, откога дори ченгетата в Холивуд се вживяват в ролята на кинокритици!“, мина ми през ума.

— А чукал ли си знаменитости?