Драконът на Негово Величество [bg]

— А може би това би ви свършило работа, сър? — предложи собственикът, показвайки друга верижка. Изглеждаше почти същата, само че без овалите и с по-тънки брънки. Бе почти наполовина по-евтина от първата, което пак не беше малко, ала Лорънс я купи и след това се почувства малко глупаво.

Още същата вечер я подари на Темерер и бе изненадан от радостта, с която драконът я прие. Крилатият му приятел стискаше верижката и не я оставяше. Разглеждаше я задълбочено на светлината на свещта, докато Лорънс му четеше, и я обръщаше ту на една страна, ту на друга, за да се любува на светлината, отразена от златото и перлите. Когато най-сетне заспа, тя остана оплетена в ноктите му, а на следващата сутрин му се наложи да я прикрепи здраво за юздата, за да се съгласи Темерер да лети.

Заради тази реакция при завръщането им от сутрешния полет бе още по-доволен да установи, че го чака ентусиазирана покана от сър Едуард. Когато се приземиха, Фернао излезе на полето да му донесе бележката и Лорънс я прочете на Темерер — господинът ще ги приеме, когато им е удобно, може да го намерят на брега до къпалните.

— Не съм уморен — каза Темерер, също толкова любопитен да разбере породата си, както и Лорънс. — Може да отидем веднага, ако искаш.

Издръжливостта му наистина се увеличаваше с всеки изминал ден. Мъжът реши, че без проблеми биха могли да спрат за почивка, ако има нужда, и се покачи обратно, без дори да намести облеклото си. Драконът положи необикновени усилия и островът се носеше под тях със стремителна бързина. Лорънс се притискаше в шията му и примижваше срещу вятъра.

По-малко от час, след като бяха излетели, се спуснаха в спирала към брега, а около тях се разбягаха къпещи се хора и крайбрежни търговци. Известно време Лорънс ги гледа с раздразнение, а после се намръщи — ако бяха толкова глупави да си представят и за миг, че правилно обязден дракон би ги наранил, вината за това едва ли беше негова, — и потупа Темерер по врата, разкопча се и се плъзна долу.

— Ще отида да намеря сър Едуард. Стой тук.

— Добре — отвърна разсеяно Темерер, който вече се взираше с интерес в дълбоките скални вирове по брега, оградени със странни скални образувания и пълни с кристалночиста вода.

Лорънс бързо намери сър Едуард — само на четиристотин метра по-нататък. Той беше единственият човек, който не тичаше като обезумял при вида на дракона. Стиснаха си ръцете и размениха задължителните учтивости, но и двамата бяха твърде нетърпеливи да се занимаят със същинския проблем. Веднага щом Лорънс се осмели да му предложи да отидат при Темерер, сър Едуард се съгласи.

— Изключително необичайно и очарователно име — отбеляза ученият, докато вървяха, и сърцето на Лорънс несъзнателно се сви. — Най-често им дават римски, екстравагантни имена. Но пък и мнозина започват да яздят много по-млади от вас и имат склонността да си придават важност. Има нещо доста абсурдно в двутонен Уинчестър на име Императорий. Но, Лорънс, как така сте го научили да плува?