Драконът на Негово Величество [bg]

Когато имаше време да мисли за това, Лорънс съжаляваше за окончателното му отстраняване от живота на кораба, но упражненията на Темерер му отваряха много работа, а и винаги можеше да отскочи до града, за да вечеря. Често срещаше Райли и някои от офицерите си, а имаше и други познати от флота в града, тъй че рядко прекарваше вечерите си сам. Нощите също бяха приятни, макар и да му се налагаше да се връща рано до колибката поради отдалечеността й.

Бе намерил един местен слуга на име Фернао, който, при все че бе лишен от всякакъв хумор и желание за общуване, не се смущаваше от дракона и можеше да приготвя приемлива закуска и обяд.

Темерер обикновено проспиваше горещите часове на деня, докато ездачът му отсъстваше, и се будеше след залез слънце. След вечеря Лорънс отиваше да седне отвън и да му почете на светлината на фенера. Той самият никога не бе имал навици на четец, но удоволствието на Темерер от книгите бе направо заразително и въпреки пълната си липса на интерес по въпроса, не можеше да не си представи със задоволство колко очарован ще остане драконът от новата книга, където в големи подробности се описваха различни скъпоценни камъни и методите за добиването им. Не такъв живот бе очаквал да води, но поне досега промяната на статута му не го беше поставила в материални затруднения, а Темерер все повече и повече се превръщаше в необикновено добър компаньон.

Лорънс спря в едно кафене и набързо написа на сър Едуард бележка с указания за посоката, като обясни ситуацията и помоли за разрешение да му се обади. Адресира бележката до „Порто Мониз” и я изпрати с момчето за поръчки на заведението, като добави половин крона, за да го накара да побърза. Разбира се, би могъл да прелети през острова много по-бързо, но не считаше за редно да се спусне изневиделица връз него, придружен от дракона си. Можеше да почака. Имаше още поне седмица на разположение, преди от Гибралтар да пристигне отговор с инструкции как да се яви на новата си служба.

Разносвачът на пощата обаче се чакаше утре и тази мисъл му припомни един несвършен дълг — още не бе писал на баща си. Не можеше да остави родителите си да научат за промяната в положението му от втора ръка или пък от съобщението в „Газет”, което несъмнено щеше да бъде публикувано. Ето защо, макар и с неохота, си поръча още една чаша кафе и се зае да напише необходимото писмо.

Бе трудно да реши какво да каже. Лорд Алъндейл никога не се бе проявявал като особено любящ родител и бе болезнено педантичен в маниерите си. За него войската и флотът бяха едва-едва приемливи алтернативи за безимотния му по-малък син в сравнение с Църквата. Що се отнася до Корпуса, той го смяташе за не по-престижен от дребната търговия и със сигурност нямаше да демонстрира нито симпатия, нито одобрение. Баща му със сигурност би му рекъл, че дългът към името му е повелявал да стои далеч от дракона и да избие от главата си всички криворазбрани представи за достойна служба.