Синовете на Спарта [bg]

— Имах предвид за теб самия. Заради златото ли служиш?

Клеарх се наведе напред и опря ръце на коленете си.

— Всеки един от хората ми е на възраст между двайсет и шейсет. Ние маршируваме и се бием за Спарта четирийсет години, защото тя е… вода, излята върху горещ камък, наш дом. Тя винаги трябва да се обновява, иначе ще изчезне, сякаш никога не я е имало.

— А когато се приберете, след като сте отслужили, тогава какво?

— Когато се приберем, ще ни дават храна и ще ни оставят да живеем в мир, макар че младите момчета се подиграват на старите войници, докато те спят. Открай време е било така. Всички момчета са глупаци. — Той се усмихна. — Още не съм намерил по-добър начин на живеене от нашия, принце. Да, твоето злато купува службата ми, но и още нещо — ще имаш удоволствието да видиш спартанци в битка. Това е рядък дар, който струва повече от няколко монети. В края на краищата повечето мъже я виждат само веднъж в живота си.

Той се облегна назад и Кир също се усмихна и нареди на слугите:

— Донесете вино. Да вдигнем чаши за редкия дар.

После се обърна към спартанеца и лицето му стана сериозно.

— Благодаря ти. Като те слушам как говориш, Анаксис започва да ми липсва още повече.

— Бий се добре и може би един ден сам ще му го кажеш — отвърна Клеарх.

— Аз съм персийски царски син, макар че в този момент положението ми е може би несигурно.

— В Хадес има царски синове, господарю. Лично съм пратил там един-двама.

— Сега се забавляваш за моя сметка — отбеляза Кир.

— Така е. — Спартанецът отпи от чашата си и млясна с удоволствие. — Познавам това вино. От родината е.

Кир се усмихна, доволен, че жестът му не е останал незабелязан.

— Родено от слънцето, пръстта и лозата. — Вдигна чашата си и спартанецът също вдигна своята.

— За онези, които са си отишли преди нас. Дано ги видим отново — каза Клеарх.

Без нито дума повече двамата се чукнаха и пиха до дъно.