Синовете на Спарта [bg]

След малко в портата се отвори малка врата. Стражът излезе с меч в ръка и подозрителни очи. Подхвърли на Кир наполовина пълен мях вода, топла като кръв, и огледа околните хълмове.

Кир загълта жадно. Благословената течност го изпълни с живот и целенасоченост. Усещаше как волята му се завръща и си помисли за цветята, които бе видял да поливат пред очите му. Водата беше живот и той бе отчаяно благодарен на войника.

— Благодаря — каза той. — Ще те наградя за добрината ти към един непознат.

— Няма нужда — отвърна мъжът и протегна ръка за меха. На Кир му бе трудно да му го върне, но не показа с нищо вътрешната си борба.

— Аз съм Кир Ахменидски, синът на цар Дарий. И казвам, че има нужда. Ти спаси живота ми. Как се казваш?

Човекът замръзна смаян. По лицето му си личеше, че е повярвал на думите му.

— Аз… виждал съм те — с почуда рече той. — Когато мина оттук с онези мъже, които тичаха като хрътки. Виждал съм те! — Падна на колене и опря чело в прашната земя. — Господарю. Прости ми. Не те познах.

— Стани, дарителю на вода — рече Кир. — Още не си ми казал името си.

— Парвиз, господарю. Но що за злощастие те е сполетяло, че идваш сам? Дори без меч? Разбойници ли са те нападнали? Тук сме само четирийсет души и командирът често е в града. Господарю, да не си дошъл да го освободиш от поста му? Той е мързелив глупак и подобно решение няма да е лошо.

Кир се засмя на бързината, с която човекът беше започнал да прокарва интересите си.

— Щом знаеш кой съм, значи знаеш и че се намираш под мое командване, Парвиз.

Мъжът понечи да падне отново на колене, но Кир го хвана за ръката и той остана прав. Трепереше.

— Разбира се, господарю.

— Имате ли коне?

— Шест великолепни коня, господарю, макар че единият е куц. Съжалявам. Ако знаехме, че…

— Ще взема петте, които стават за яздене. Трябва да стигна до Суза, откъдето започва Царският път. Твой дълг е да ми помагаш, нали? Чувал ли си за Суза?

Човекът поклати глава и Кир потисна въздишката си. Самият той беше свикнал да препуска през нощта на бързи коне, но почти всички поданици на баща му живееха и умираха на не повече от един ден път от мястото, на което са се родили. За тях далечните земи като Индия, Египет и Тракия бяха само имена, ако изобщо им говореха нещо.

— Намира се на запад, на повече от десет дни път с кон. Така че събери и въоръжи трима от най-добрите ти хора. Ти ще си четвъртият и ще яздиш до мен. Намери ми меч и копие, Парвиз.

— Господарю, тук нямаме нищо, което би носил един царски син.

— Не ми трябват скъпоценни камъни — отвърна Кир. — Донеси ми ловджийско копие и войнишки меч. Искам да ловувам, да препускам бързо и да оставя този прахоляк зад себе си. Искам да видя отново реки и зелени гори.

— Слушам, господарю.

Парвиз отвори малката врата и се втурна през нея да изпълни заповедта. Кир затвори очи и вдигна лице към слънцето.