Теменужките са сини [bg]

— Е, как я караш тук, Алекс? — попита Кайл, след като отпихме от бирата си. — Добре ли си? Държиш ли се засега? Знам, че ти е неприятно да си далеч от Нана и децата. Съжалявам за това. Но не мога да направя нищо. Случаят е много голям.

Бях прекалено уморен, за да споря с него.

— Както би казал Тайгър Уудс: „Днес не бях в най-добрата си форма“. Чувствам, че тъпча на едно място. Всичко е ново и всичко е лошо.

Той кимна и каза:

— Не говорех само за днес, а въобще. По принцип. Като цяло. Как се справяш, по дяволите? Струваш ми се напрегнат. Всички го забелязваме, Алекс. Вече не ходиш като доброволец в църквата „Сейнт Антъни“. Разни такива дреболии.

Погледнах го и се взрях в тъмнокафявите му очи. Той беше приятел, но освен това бе и пресметлив човек. Искаше нещо. Какво ли целеше? Какви ли мисли се въртяха в главата му?

— Като цяло съм напълно скапан. Не, добре съм. Щастлив съм, че имам такива чудесни деца. Малкият Алекс е най-добрата противоотрова срещу всичко. Деймън и Джени се справят добре. Кристин още ми липсва, ужасно ми липсва. Тревожа се, че прекарвам толкова време в разследване на най-извратените и жестоки престъпления, които човек може да измисли. Като се изключи това, съм добре.

— Ти си толкова търсен, защото си много добър в това — каза Кайл. — Това е самата истина. Твоите инстинкти, емоционалният ти коефициент на интелигентност, нещо у теб те отличава от останалите детективи.

— Може би вече не ми се иска да съм толкова добър. Може би и не съм. Убийствата, които съм разследвал, повлияха на всеки аспект от живота ми. Страхувам се, че ме променят като човек. Кажи ми за Бетси Кавалиър. Нещо ново в разследването? Трябва да има нещо.

Кайл поклати глава. В очите му се изписа загриженост.

— Не открихме нищо, свързано с убийството й, Алекс. И нито следа от Мислителя. Този негодник още ли ти се обажда по всяко време на деня и нощта?

— Да. Но вече не споменава Бетси и убийството й.

— Може отново да опитаме да проследим обажданията. Поне това мога да направя за теб.

Кайл продължи да ме гледа право в очите. Усещах загрижеността му, но човек рядко успяваше да отгатне чувствата му.

— Мислиш, че може би те наблюдава? Че те следи?

Поклатих глава.

— Понякога имам това чувство, да. Нека те питам нещо, след като така и така си тук. Защо постоянно ме въвличаш в тези тежки и объркани случаи, Кайл? Работихме по случая „Казанова“ в Дъръм, отвличането на Дън и Голдбърг, банковите обири. Сега и тази гадост.

Кайл не се поколеба да ми отговори направо.

— Ти си най-добрият, когото познавам, Алекс. Инстинктът ти е почти винаги непогрешим. Твоят принос в тези разследвания е най-важният от всички. Понякога разрешаваш случаите, понякога не, но винаги си близо до истината. Защо не дойдеш да работиш при нас в Бюрото? Говоря съвсем сериозно, можеш да го считаш за предложение за работа.