Шумът на времето [bg]

- Хей, Шости, погледни насам! Помахай ни е шапка! Това беше по-късно, на летище „Ла Гуардия“. Той послушно повдигна шапка и я размаха, същото сториха и другите делегати.

- Хей, Шости, усмихни ни се!

- Хей, Шости, как ти се струва Америка?

- Хей, Шости, блондинки ли предпочиташ или брюнетки?

Да, дори за това го питаха. Ако у дома те следяха  мъжете, които пушат „Беломор“, тук, в Америка, пресата вършеше същата работа. След кацането на самолета някакъв журналист се докопа до една стюардеса и я разпита за поведението на съветската делегация по време на полета. Тя им съобщи, че са си приказвали е другите пътници, а от напитките предпочитали сухо мартини и уиски със сода. И тази информация бе надлежно отпечатана в „Ню Йорк Таймс“ като нещо безкрайно интересно!

Най-напред хубавото. Куфарът му беше пълен е грамофонни плочи и американски цигари. Бе изслушал три квартета на Барток в изпълнение на студенти от „Джулиардс“ и след това се срещна е тях зад кулисите. Бе посетил Нюйоркската филхармония, където Стоковски дирижираше концерт от творби на Пануф-ник, Върджил Томсън, Сибелиус, Хачатурян и Брамс. Лично изпълни - със своите малки, „неклавирни“ ръце - втората част на Петата си симфония пред петнайсет хиляди души в Медисън Скуеър Гардън. Аплодисментите им бяха гръмотевични и все по-неудържими, сякаш публиката се състезаваше помежду си. Е, Америка беше страната на конкуренцията, може би просто искаха да докажат, че могат да ръкопляскат по-дълго и по-силно от руската публика. Това го смути - а кой знае, може би смути и Държавния департамент. Запозна се с някои американски творци, които го посрещнаха най-сърдечно: Арон Копланд, Клифърд Одетс, Артър Милър, един млад писател на име Мейлър. Получи голям свитък с благодарности за посещението, подписан от четирийсет и двама музиканти - от Арти Шоу до Бруно Уолтър. И с това хубавите неща приключваха. Те бяха неговата лъжица мед в бъчва с катран.

Беше се надявал на известна анонимност сред стотиците други участници, но за свой ужас откри, че е звездното име на съветската делегация. В петък вечерта му се наложи да държи кратка реч, а в събота вечер -огромна. Отговаряше на въпроси и позираше за снимки. Приемаха го много добре; това бе публичен успех и същевременно най-шлямото унижение в живота му. Не изпитваше нищо друго освен отвращение и презрение към самия себе си. Това бе най-съвършеният капан, при все че двете му части не бяха свързани. Комунистите от едната страна, капиталистите от другата, той по средата. И нямаше какво да направи, освен да подтичва по ярко осветените коридори на някакъв експеримент, докато поредица от врати се отваряха пред него и мигом се затваряха зад гърба му.

И всичко започна отново заради поредното посещение на Сталин в операта. Каква ирония. Фактът, че операта дори не беше негова, а на Мурадели, нямаше абсолютно никакво значение - нито в края, нито пък от самото начало. Естествено, годината беше високосна- 1948-а.