Шумът на времето [bg]

Извън тези родителски физкултурни епизоди той не тренираше тялото си; само го обитаваше. Веднъж един негов приятел му показа нещо, наречено гимнастика за интелигенцията. Вземаш кутия кибрит и разсипваш клечките по пода, после се навеждаш и ги вдигаш една по една. Първия път, когато лично опита упражнението, той загуби търпение и събра клечките с шепи. Не се отказа, но при следващия опит, точно докато се навеждаше, спешно го повикаха на телефона; и така събирането на клечките остана за прислужницата.

Нита обичаше ските и планинския туризъм; той умираше от страх, щом усетеше коварния сняг под ските. Тя харесваше боксовите мачове; той не понасяше да гледа как някой пребива друг почти до смърт. Не успя дори да овладее онова физическо упражнение, което бе най-близо до собственото му изкуство - танците. Можеше да напише полка, умееше да я изсвири весело на пиано, но стъпеше ли на дансинга, краката му преставаха да го слушат.

Обичаше да реди пасианси, това го успокояваше; или да играе на карти е приятели, стига да е със залози. И макар че нямаше необходимата сила или координация за футбола, обичаше тази игра. Преди войната в Ленинград бе получил свидетелство за футболен съдия. По време на заточението си в Куйбишев организира и ръководи състезания по волейбол. Обявяваше тържествено началото е една от малкото английски фрази, които бе чул отнякъде: „ It is time to play volleyball“. А после добавяше на руски любима фраза на спортните коментатори: „Мачът ще се проведе независимо от времето“.

Рядко наказваха Галя и Максим. Ако направеха някоя пакост или излъжеха, това веднага хвърляше родителите им в крайна тревожност. Нита се мръщеше и ги гледаше е укор; той палеше цигара от цигара и сновеше напред-назад. Тази пантомима често бе достатъчно наказание за децата. Освен това цялата страна се бе превърнала в наказателна килия - защо толкова отра-но да ги запознават е онова, което тепърва им предстоеше в живота?

И все пак понякога пакостите бяха прекалени. Веднъж Максим разигра велосипедна злополука - престори се, че е пострадал зле и май дори, че губи съзнание, но като видя колко разстроени са родителите му, скочи на крака и избухна в смях. В такива случаи той казваше на сина си (защото обикновено виновникът беше той): „Моля те, ела в кабинета ми. Трябва да си поговорим сериозно“. Дори само тези думи причиняваха болка на момчето. В кабинета си той караше Максим да опише на хартия какво е направил, после да обещае, че никога вече няма да прави така, и накрая да сложи подпис и дата на декларацията. Ако повтореше прегрешението, той го поканваше в кабинета си, вадеше от бюрото писменото обещание и го караше да го прочете на глас. Но момчето обикновено се засрамваше толкова, че наказанието сякаш се стоварваше върху баща му.