Пепеляшките [bg]

Фредрика забеляза, че той най-накрая спечели борбата с бутилката под звуците на Шопен в изпълнение на Артур Рубинщайн. Тя се промъкна изотзад и го прегърна предпазливо. Изморена, облегна глава на гърба му, обори чело върху тялото, което познаваше почти толкова добре, колкото своето.

— Умора или изтощение? — попита я тихо Спенсър, докато наливаше виното.

Фредрика се усмихна.

Знаеше, че и той го направи.

— Изтощение — прошепна тя.

Спенсър се завъртя в прегръдката й и й подаде чаша вино. За части от секундата Фредрика докосна с чело и гърдите му, преди да поеме чашата.

— Извинявай, че днес толкова закъснях.

Спенсър каза тихо „наздраве“ и се наслади на първата глътка.

Фредрика не обичаше особено много червено вино, преди двамата да се срещнат. Сега не можеше без него повече от няколко последователни дни. Добрият професор безспорно й беше създал някои лоши навици.

Той нежно я погали по бузата.

— Нали последния път аз закъснях — успокои я Спенсър.

Устните й пак загатнаха усмивка.

— Само че вече е единадесет. Ти изобщо не закъсня толкова при последната ни среща.

По някаква причина — може би от чувство за вина или пък от умора — тя се просълзи.

— Но, скъпа… — започна Спенсър, забелязал блясъка в очите й.

— Извинявай — измърмори Фредрика, — не знам какво ми става. Аз…

— Уморена си — сигурен беше той. — При това мразиш работата си в полицията. А това, скъпа моя, е истински лоша комбинация.

Фредрика отпи от виното.

— Знам — съгласи се тихо тя, — знам.

Спенсър обгърна кръста й с ръка.

— Утре не ходи на работа. Ще останем тук двамата.

Тя въздъхна едва доловимо.

— Изключено е — отвърна. — В момента работя по нов случай. Става въпрос за изчезнало малко момиченце. Затова и толкова закъснях, цяла вечер разпитвах майката и новото й гадже. Прекалено ужасна история, за да бъде истинска.

Спенсър я придърпа по-близо. Фредрика остави чашата и го прегърна с две ръце.

— Липсваше ми — прошепна му тя.

Подобен израз нарушаваше правилата, установени между тях от само себе си, но точно сега Фредрика нямаше сили да спазва всички тези споразумения.

— И ти ми липсваше — измънка Спенсър и я целуна по челото.

Учудена, тя го погледна право в очите.

— Какво съвпадение? — усмихна се той.

Малко след един часа те решиха да се опитат да поспят. Както винаги, Спенсър не срещна особени затруднения. Фредрика не беше чак такава късметлийка.