За честта на Вор [Shards of Honor - bg]

— Той не загина от станъра. Отнеха му го, а после го убиха с ритници.

— О! — промълви Корделия и усети как стомахът й се присвива. — Не е бил ваш приятел, надявам се…

— За съжаление, беше — поклати глава Воркосиган. — Но и той като вас имаше неправилно отношение към оръжията… — Млъкна и отправи поглед към далечния хоризонт.

След известно време се изправиха на крака и поеха към гората. Бараярецът направи опит да й помогне с Дубауер, но мичманът упорито се дърпаше и той побърза да се откаже. И без това имаше сериозни проблеми с подутия си крак.

Продължаваше да върви напред, мрачен и затворен. От предишната му словоохотливост нямаше и следа. Концентрираше се върху всяка отделна стъпка, тласкан напред единствено от волята си. Корделия с тревога забеляза, че си мърмори нещо под нос — първият признак на близкия делириум. Потръпна от уплаха. Просто не се виждаше в неговата роля, не знаеше нито как да влезе в контакт със совалката, нито как да разпознае враговете от приятелите му… Даваше си сметка, че евентуалната грешка ще бъде фатална. Не би казала, че всички бараярци й изглеждат еднакви, но въпреки това в главата й изплува вече позабравената гатанка, която започваше с думите: „Всички кретианци са лъжци…“

Малко преди залез слънце най-сетне излязоха от гъстата гора и изведнъж се озоваха в края на приказно красива долина. На броени метри от тях бълбукаше малък водопад, пяната кипеше около черни и лъскави като обсидиан скали. Полегатите лъчи на слънцето пронизваха свежата трева по брега на поточето и й придаваха вълшебен златист цвят. Дърветата наоколо бяха високи и стройни, наситенозелените им листа хвърляха дълбока сянка.

Воркосиган се облегна на пръчката и мълчаливо се огледа. Корделия си помисли, че никога не е виждала по-уморено човешко същество, но после си даде сметка, че все пак не разполага с огледало…

— Остават ни около петнадесет километра — проговори той. — Но аз не искам да стигнем до склада през нощта, затова спираме тук… Утре сутринта ще продължим.

Отпуснаха се в дълбоката трева и отправиха мълчаливи погледи към прекрасния залез. Приличаха на двойка старци, които са прекалено уморени, за да изключат телевизора. Светлината на деня бързо се топеше и това ги подтикна към действие. Измиха се на потока, после Воркосиган най-сетне се реши да извади неприкосновения запас от колана си. Дори след четири дни диета от овесена каша и рокфоров пастет, кондензираната бараярска храна се оказа пълно разочарование.

— Сигурен ли сте, че това не са ботуши на прах? — мрачно го изгледа Корделия. На цвят, вкус и миризма таблетките действително наподобяваха стрита на прах кожа за обувки, пресована между две тънки вафлени кори.

— Имат органичен характер и са много хранителни — поясни с иронична усмивка Воркосиган. — Създадени са да траят с години…

Корделия поклати глава и започна да дъвче. Не забрави да нахрани и Дубауер, който за малко не се задави с противните дори на вид таблетки. После го изми и го приготви за сън. През деня не бе имал припадъци и това й даде основание да се надява, че състоянието му бавно се подобрява.