Дневникът на пирата

Главата на испанеца се виждаше на десетина ярда от кораба. Човекът плуваше енергично, но, разбира се, шансовете му да оцелее се равняваха практически на нула. Или щеше да плува до изтощение й тогава щеше да се удави, или, което беше по-вероятно, някакво чудовище на дълбините щеше да го разкъса.

Но макар че смъртта му беше почти неизбежна, аз ревнах гневно на Малчо, когато той грабна мускет и се прицели в плувеца. Ако испанецът можеше да се се спаси с плуване, нямаше да позволя никому да го лиши от тази възможност.

— Остави мускета, Малчо! — повторих аз, докато той продължаваше да се цели. — За бога, ако не го оставиш, аз ще…

Гърмежът на мускета прекъсна заплахата ми. Видях как на една стъпка от главата на плувеца отскочи струя вода. Забравил ролята, която приех, аз се хвърлих напред, сграбчих пирата и го раздрусах като плъх.

— Убиец! — креснах, но се опомних навреме. Аз не бях вече Бърт Дебнъм, а пиратският главатар на „Страшни“, следователно човек, равнодушен към живота и чувствата на пленниците, попаднали във властта му. Забелязах, че хората около мен ме гледат озадачено.

— Защо не изпълни заповедта ми? — извиках вече с друг тон. — За два дублона7 ще те хвърля зад борда и ще те оставя да плуваш подир испанеца.

— Какво има, капитане? — възрази един от моряците малко навъсено. — Защо не бива да стреляме по дона?

— Защото, глупав паток такъв, един куршум ще сложи край на живота му прекалено бързо. Нека си плува, докато се удави или го надушат акулите. А сега, ако някой друг от вас желае да спори, нека излезе напред, за да му светя маслото.

Престижът на капитана сред моряците обикновено е толкова голям, че след такава закана те биха се пръснали да си гледат работата. Ала сега страстите бяха разгорещени. Отначало никой не посмя да вземе думата от името на другите, не след малко Джексън Съкрушителния изскочи напред, стиснал в ръце голямата секира с окървавеното острие.

— Слушай, капитане — подзе той, в гласа и в наперената му поза имаше дързост, — не се опитвай да се държиш с нас като с тайфа хлапаци. Ние сме мъже, и то мъже, готови да се борят за това, което искат, набий си го в главата.

— Доколкото виждам, това, което искаш, е да те преметна през борда, барабар с хамака и с няколко фунта олово, вързани за краката ти — отвърнах аз. — Ако не желаеш да те сполети такова нещо, послушай съвета ми и се пръждосай.

Той ме гледаше злобно и забелязах, че стисна по-здраво дръжката на секирата си. В очите му проблясва коварно пламъче, като видя, че стоя със скръстени ръце в обсега на секирата му. Огледа приятелите си наоколо и когато чу одобрителните им възгласи, зловещо се усмихна.

— Няма полза от много приказки, капитане — извика той. — Аз и моите приятели искаме правата си. Ти сам каза, че можем да вземем трима от пленниците и да ги измъчваме. Един от тях избяга и сега си плува към безопасно място.

— Е, Съкрушителни, не съм виновен аз, че от непохватност пленниците ви се изплъзват. Впрочем какво искаш да направя?