Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)». Краткое содержание книги:
— Сега не си дете — каза той.
— Горещината все още ме задушава.
— Е, гладът ме задушаваше, когато бях дете — каза той меко. — Единственото, което знаех като дете, беше, че съм много гладен и се подувах, докато и на мен ми ставаше невъзможно да дишам. Но това беше, когато бях дете. Сега не мога да се задушавам, нито пък да се подувам като жаба, когато съм гладен.
Не знаех какво да кажа. Усетих, че се вкарвам в незащитима позиция и скоро ще трябва да защитавам гледна точка, чиято защита всъщност не ме интересува. Горещината не беше толкова лоша. Това, което ме смущаваше, беше перспективата да шофирам над хиляда мили до нашето местоназначение. Дразнех се при мисълта, че трябва да се напрягам.
— Нека спрем и вземем нещо за ядене — казах аз — Може би няма да бъде толкова горещо, когато слънцето залезе.
Дон Хуан ме погледна с усмивка и каза, че на голямо разстояние няма никакви чисти градове, а е разбрал моето правило — да не ям от сергиите край пътя.
— Вече не се ли страхуваш от диария? — попита той.
Знаех, че е саркастичен, макар че в същото време продължаваше да гледа нахално и същевременно сериозно.
— От начина, по който се държиш — каза той, — човек би помислил, че диарията се спотайва навън, чакайки те само да излезеш от колата, за да те връхлети. Ти си в ужасно трудно положение — ако избягаш от горещината, ще вземе пък да те хване диария.
Тонът на дон Хуан беше толкова сериозен, че започнах да се смея. След това дълго пътувахме в мълчание. Когато стигнахме до една спирка за камиони, наречена Лос Видриос — Стъклата, вече беше доста тъмно.
Дон Хуан извика от колата:
— Какво имате за ядене днес?
— Свинско месо — отговори високо една жена отвътре.
— Надявам се, за твое добро, че прасето е било прегазено на пътя днес — каза ми дон Хуан, смеейки се.
Излязохме от колата. Пътят беше заграден и от двете страни с вериги ниски планини, които изглеждаха като втвърдената лава на някакво гигантско вулканично изригване. В тъмното черните нащърбени върхове издигаха силуети на фона на небето като огромни застрашителни стени от стъклени отломъци.
Докато се хранехме, казах на дон Хуан, че мога да си обясня защо мястото е наречено Стъклата. Казах, че името очевидно се дължи на формата на стъклен отломък на планините.
Дон Хуан каза с убедителен тон, че мястото било наречено Лос Видриос, защото тук се преобърнал камион, натоварен със стъкло и парченцата останали да лежат наоколо с години.
Усетих, че се шегува, и го помолих да ми каже дали това е истинската причина.
— Защо не попиташ някого тук? — каза той.
Попитах един мъж, седнал на масата до нашата. Той каза извинително, че не знае. Отидох в кухнята и попитах жените дали знаят, но те всички казаха, че не знаят и че мястото просто било наречено Стъклата.
— Вярвам, че съм прав — каза дон Хуан с тих глас. — Мексиканците не са склонни да виждат нещата около тях. Сигурен съм, че не могат да видят стъклените планини, но със сигурност могат да оставят планина от стъклени парченца да лежи наоколо с години.
И двамата намерихме образа забавен и се засмяхме. Когато приключихме с яденето, дон Хуан ме попита как се чувствам. Казах му „Чудесно“, но се чувствах някак неразположен. Дон Хуан ме погледна втренчено и изглежда долови моя дискомфорт.
— След като веднъж си решил да дойдеш в Мексико, ти трябваше да очистиш всичките си дребни страхове — каза той строго. — Твоето решение да дойдеш, трябваше да ги победи. Ти дойде, защото искаше да дойдеш. Това е пътят на воина. Казвал съм ти толкова пъти, че най-ефективният начин да се живее, е като воин. Безпокой се и мисли преди да вземеш всяко решение, но след като веднъж си го взел, върви по пътя си свободен от безпокойства и мисли. Има милион други решения, които тепърва те очакват. Това е пътят на воина.
— Вярвам, че правя това, дон Хуан, понякога поне. Много ми е трудно обаче да продължавам да си го напомням.
— Един воин мисли за смъртта, когато нещата станат неясни.
— Това е дори по-трудно, дон Хуан. За повечето хора смъртта е неясна и далечна. Ние никога не мислим за нея.
— Защо не мислите?
— А защо да мислим?
— Много просто — каза той. — Защото идеята за смъртта е единственото нещо, което калява нашия дух.
Когато си тръгвахме от Лос Видриос, беше толкова тъмно, че нащърбените силуети на планините бяха потънали в тъмнината на небето. Повече от час пътувахме в мълчание. Чувствах се изморен. Не исках да говоря, защото нямаше за какво. Имаше малко движение. Няколко коли минаха в обратната посока. Като че ли бяхме единствените, отиващи на юг по шосето. Помислих си, че това е странно, и продължих да гледам в огледалото за обратно виждане дали зад нас идват други коли, но такива нямаше.