Гарион
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Гарион». Краткое содержание книги:
— Случайно да си дочул името му?
— Да, при това не случайно. Аз съм професионалист, стари приятелю. Той самият се представя като Ачак, но аз надуших някаква измама.
— Как изглежда?
— Висок, по-слаб от повечето мурги, има бяла коса и дълга брада, която малко жълтее. Не мисля, че е много чист. От това, което дочух, намирисва лошо.
— Тъй, тъй, тъй — проточих аз. — Колко навреме. Значи вече няма нужда да го търся.
— Познаваш ли го?
— Знам го от векове. Горимът на Улго ми каза, че е напуснал Рак Ктол. Чудех се накъде ли е тръгнал.
— Рак Ктол? Да не би да искаш да кажеш, че този мним Ачак е всъщност Ктучик?
— Още не го твърдя със сигурност, но май така ще излезе.
— Е, това е вече нещо сериозно. — Очите му светнаха. — Искаш ли да бъде убит?
— Остави това, Калдан. Нито един убиец не е способен да се промъкне близо до него. Освен това по-късно той ще ми е нужен. Занимава ли се с нещо друго тук освен да тормози мургите?
— Срещна се с мурги, надраки, даже с няколко тули. Защо е дошъл?
— Търси нещо.
— О! И какво е то?
Многозначително докоснах носа си.
— Държавна тайна — отговорих, връщайки неговите камъни по неговата глава. — Къде е кварталът на мургите? Май ще е добре да си поговоря с ученика на Торак.
— Ще пратя няколко души да те охраняват.
— Няма да е необходимо. Ктучик не е дошъл тук да се бие, поне не с мен. Щом разбере, че знам за неговото присъствие, вероятно ще се върне обратно в Рак Ктол, където си му е мястото. Сам ли пристигна?
— Не, води един гролимски свещеник със себе си. По всичко личи, че е някакъв мазник и подлизурко. Ако Ктучик реши да се нахвърли срещу теб, ще трябва да се бориш и с двамата. Затова ще бъда нащрек.
— Бройката не е съществена за мен, Калдан. Та къде е кварталът на мургите?
— В западната част на панаира. Живеят в черни шатри, така че няма да ги сбъркаш.
— Хубаво — изправих се аз, — връщам се след малко.
Излязох от шатрата му, качих се пак на коня и отидох при мургите.
— Ей, ти — викнах на първия срещнат от тях. — Трябва да говоря с Ачак. Къде мога да го открия?
— Ачак не говори с чужденци — отвърна нагло той.
— С мен ще говори. Върви и му кажи, че Белгарат иска да го види.
Лицето му забележимо побледня и той побягна към една голяма шатра в средата на квартала. Върна се след малко, а държането му беше видимо променено.
— Ще те приеме.
— Бях убеден в това. Води ме!
Направи го, макар да не тичаше от възторг. Имах чувството, че предпочита да е много далече от шатрата на „Ачак“, когато вляза там.
Ктучик не беше сам. Гролимът, за който ми каза Калдан, се мотаеше зад него с мазно изражение на лицето.
— Хубаво е, че те виждам пак, старче — каза Ктучик и една от типичните за него студени усмивки се мярна на изпитото му лице. — Много време мина, нали? Започнах да се тревожа да не съм те обидил с нещо.
— Самото ти съществуване ме обижда, Ктучик. Какво те накара да слезеш от върха на твоята планина? Да не би да започна да ти се гади в храма ти?
— Богохулство! — изохка разтрепераният гролим.
— Той служи ли за нещо? — попитах Ктучик, посочвайки рязко гролима.
— Мой чирак е. Обучавам го.
— Не се ли изхвърляш малко повече, старче? Да не би да имаш вече свои собствени ученици? Торак може и да не одобри това.
— Той е слуга, Белгарат, а не ученик. Торак ни позволява това, когато имаме нужда. Помисли върху тази възможност и ти следващия път, когато Алдур те прати по някоя глупава поръчка. Ако пък си решил да смениш Учителя, ще кажа няколко добри думи за теб.
— Една черна овца стига, Ктучик, пък и няма да сменям страната, точно когато печеля, я!
— Да не би ти да печелиш, Белгарат? Как не съм го забелязал! Сигурно познаваш слугата ми. Предполагам добре си го огледал досега. — Той погледна гролима. — Чамдар, това е Белгарат, първият ученик на Бог Алдур. Не позволявай на глуповатата му външност да те подлъже. Понякога може да създаде истински неприятности.
— Всеки прави, каквото може — казах със самодоволна усмивка аз. После огледах по-внимателно гролима. Имаше белези по бузите като мургос, но нещо в него беше по-различно. В очите му личеше дързост и изгаряща амбиция, за която Ктучик едва ли си даваше сметка. — Губиш си времето тук, Ктучик — казах след това. — Ти няма да откриеш дъщеря ми, независимо колко мурги си пратил по дирите й на запад. Още по-малко пък ти лично ще я намериш. Такова нещо би било отбелязано в нашите напътствия.