Средното царство

По езерото бяха разпръснати лотоси — яркозелени на фона на бледата, прозрачна вода. Огромни кремави канари обграждаха езерото в съвършен овал. Отляво покрай извивката на езерото вървеше пътека — изпъстреният с цветя балдахин накрая преминаваше в нежната извивка на мостче. Зад мостчето, сред традиционна градина от камъни, храсти и цветя, се извисяваше триетажна пагода в класически дворцов стил; по покривите й, покрити с червени керамични плочки, нямаше никакви други орнаменти. По-нататък, вдясно от езерото, имаше овощна градина — дребните дървета с широки корони растяха току до ръба на водата. Сливите и черешите бяха цъфнали и неподвижният въздух беше напоен с техния аромат.

Бе ранна утрин. От ливадите зад пагодата се понесе резкият, чист крясък на паун. Дванадесет мънички изкуствени слънца сияеха над главите им сред небето от „лед“, боядисано в пастелното синьо на лятото.

Застанал на горното стъпало, Де Вор огледа всичко това само с един поглед. Усмихна се, оправи униформената си туника и се обърна към ординареца си:

— Добре, Хаавикко. Оттук ще продължа сам. Младият офицер щракна с токове и се поклони. Де Вор знаеше, че момчето е получило от генерала заповед да не се отделя от него и да наблюдава какво става; но това бяха неговите хора и той щеше да стори каквото той иска. Висшите домакински прислужници поглеждаха иззад Хаавикко и не знаеха какво да правят. Майорът бе пристигнал неочаквано. Почти нямаше възможност да предупредят господаря си.

Де Вор погледна към тях.

— Ей, вие! Я си гледайте работата! Господарят ще ви извика, когато стане нужда! — после им обърна гръб, като по този начин ги освободи.

Погледна отвъд изкуственото езеро. Под стряхата на пагодата, в галерията, чиито дървени дъски стърчаха на подпори над езерото, стояха трима души, облечени в копринени ПАУ. Мекото мърморене на гласовете им се донасяше над водата до него. Щом го забеляза, единият вдигна ръка за поздрав, после отново се обърна към другите двама — като че ли им поднасяше извинения.

Леман го посрещна по средата на крайбрежната пътека.

— Радвам се да те видя, Хауард. На какво дължа това удоволствие?

Де Вор почтително сведе глава, после срещна погледа на мъжа.

— Дошъл съм да те разследвам, Пьотър. Генералът иска отговори.

Леман се усмихна, след това се извърна, хвана майора подръка и тръгна редом с него.

— Разбира се.

Светлината, процеждаща се през лозите над тях, изписваше върху лицето му гоблен от сенки.

— Сьорен Бердичев е тук. И Едмънд Уайът. Но съм сигурен, че те ще разберат.

Де Вор отново кимна едва-едва.

— Знаеш ли защо съм дошъл?

Леман му хвърли бърз поглед, после отново обърна очи напред, към пагодата.

— Заради смъртта на Лу Кан, нали? Знаех си, че все някой ще дойде. Веднага щом чух новината, и вече го знаех. Тук слуховете идват бързо. Езиците, дето няма какво друго да правят, и гладните уши вкарват всички ни в беля — той въздъхна и погледна Де Вор. — Разбирам, че има такива, които изопачават думите, които изрекох при аудиенцията си с министъра, смятат ги за заплаха. Е, аз пък те уверявам, Хауард, нищо не е било по-далеч от ума ми в този момент. По странен начин аз харесвах Лу Кан. Възхищавах се на неговата упоритост. И въпреки това аз не съм… изненадан. Стана точно както си го мислех. Както го ПРЕДУПРЕДИХ. Има хора, при които нетърпението е прераснало в смъртоносен гняв.