Средното царство
- Автор: Уингроув Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Средното царство». Краткое содержание книги:
Осем часа по-късно и 250 ЛИ на северозапад двама офицери от охраната чакаха пред огромната порта на едно имение на Първо ниво. Тук, на самия покрив на Града, имаше много място и цареше тишина. Единственият мирис тук бе на бор и идваше от полумесеца от миниатюрни дървета сред огромната плитка вдлъбнатина в единия край на коридора; единственият звук бе мекото шуртене на водата от фонтана с орнаменти в средата.
Майор Де Вор се обърна към своя подчинен и вдигна вежди. Бе забелязал изненадания поглед на младия офицер, когато излязоха от асансьора.
— Би ли искал да живееш тук, а, Хаавикко?
Младежът се обърна назад и погледна широкия празен коридор. Целият под бе застлан с килими, високите стени бяха покрити с огромни — колкото стая — гоблени в приглушена, ала елегантна гама. Бронзови статуи на дракони и древни императори почиваха върху постаменти, разположени по дължината на целия коридор. В далечния му край вратите на асансьора бяха лакирани в полунощно черно. Там един-единствен страж стоеше мирно, а на рамото му висеше ДЕНГ — „пушка-прожектор“.
— Добре си живеят тук, сър.
Де Вор се усмихна. Той беше дребен мъж със стегнато тяло. Черната му коса бе с тънък косъм, почти като на ХАН, раменете му бяха широки, почти набити. На гърдите на лазурносинята му пълна униформа бе закачена бродирана емблема на военен офицер трети ранг — стилизиран леопард, сграбчил птица в полет. Беше с цяла глава по-нисък от подчинения си, телосложението му придаваше вид на борец, ала маниерите му, както и лицето, говореха за поколения възпитание и култура.
— Да, така си е — усмивката бе застинала на лицето му. — Тези хора са изключително богати, Хаавикко. Те биха глътнали дребни риби като нас, без изобщо да се замислят, ако Тангът не беше зад гърба ни. Това тук е съвсем друг живот със съвсем други правила. Правила, основаващи се на връзки и влияние. Разбираш ли?
Хаавикко се намръщи.
— Сър?
— Искам да кажа, че… Познавам тези хора, Хаавикко. Знам как мислят и как действат. А семейството на Низшия секретар Леман познавам вече почти от двадесет години. Има си начини да се справиш с тях.
Хаавикко за миг бе озадачен от думите му.
— Все още не разбирам, сър. Искате да кажете, че желаете да говорите с него насаме?
— Така ще бъде най-добре.
— Но… — Хаавикко се поколеба за миг, после забеляза как го гледа майорът и сведе глава. — Сър.
— Добре. Знаех си, че ще разбереш — Де Вор се усмихна отново. — Имам да казвам доста силнички думи на нашия приятел Низшия секретар. Ще е най-добре да му ги кажа насаме. Въпрос на достойнство.
Хаавикко кимна. Това поне разбираше независимо от всякакви заповеди.
— Тогава ще изчакам тук, сър.
Де Вор поклати глава.
— Не, момчето ми. Искам най-малкото да бъдеш свидетел. Можеш да изчакаш там, където няма да можеш да чуеш какво си говорим. По този начин няма да пристъпиш никаква заповед, нали така?
Хаавикко се усмихна — след като постигнаха компромис, се бе поотпуснал.
Огромната двойна врата на апартамента на ниво 1 се отвори зад тях. Обърнаха се и зачакаха.
Посрещна ги нещо съвсем неочаквано. Малка горичка. Мост над течащо поточе. Пътека, която водеше нагоре между дърветата. Зад мостчето ги чакаха двама прислужници-ХАН; обръснатите им глави бяха сведени чак до кръста. Единият ги поведе, а другият ги следваше отзад — с наведени глави и любезно отклонени погледи. Преминаха моста — надигна се мирис на влажна земя и разцъфващи цветове и ги поздрави. Пътеката въртеше и се извиваше и най-накрая ги изведе на една поляна.
В другия й край се виждаше къщата. Голямо двуетажно имение в северен ХАН-стил, с бели стени и стръмен, покрит с червени керемиди покрив.
Де Вор погледна подчинения си. Момъкът мълчеше замислено. Никога не беше виждал нищо подобно. И това не беше изненадващо. Много малко хора в Чун Куо можеха да си позволят да живеят по този начин. Четири, най-много пет хиляди извън кръга на Семействата. Това значи да си богат. Достатъчно богат, че да си купиш цяла палуба над десетте нива, на самия връх на Града и да си оформиш пейзаж.
Пьотър Леман беше Низш секретар в Камарата на представителите във Ваймар. Голяма клечка. Четвърти по низходящия ред на тоя стол в Световното правителство. Човек, пред когото свеждаха глави хиляди по-дребни риби от него — гиганти в собствения си бизнес. Брокер на властта, макар и някои да разправяха, че тази власт била химера, а пък самата Камара — дребен залък, маска на бруталната тирания. Кой, в края на краищата смяташе Седмината за брутални или за тирани? Нямаше нужда да бъдат такива. Между себе си и масите в Чун Куо бяха поставили Камарата.