Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)
- Автор: Адамс Дуглас Ноэль, Джоунс Тери
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)». Краткое содержание книги:
Настолната лампа отпусна глава в ръце и се престори, че гледа в друга посока.
— Как се излиза от това нещо? — повтори под носа си Портоботът, щом Нети се приближи.
— Аха! — отвърна Дан. — Искаме да се махнем и то по най-бързия начин.
— Оуу! — Нети ги погледна, лекичко озадачена. — Не ви ли се иска да поразгледате?
Дан откри, че тази необикновена жена го изненадва все повече и повече.
— Да поразгледаме ли? — възкликна той. — Не те ли е страх?
— Е, да, мъничко, но пък е толкова ВЪЛНУВАЩО! А пък тези роботи изглеждат съвсем безобидни. — Нети перна с пръст Портобота под брадичката. Той изсумтя и се престори, че изтръсква мъхче от ръкава си. Из дюшемето изникна един Чистачобот, подбра въображаемото мъхче, изскърца и се стрелна обратно.
— Направо да се смае човек, нали? — несигурно понечи Люси да се включи в разговора.
— Сензационно е! — съгласи се Нети.
— Но трябва да бъдем разумни — Дан възприе тона си в стил „тук отговарям аз“, с който досега не бе успял да преметне никого. — Трябва да намерим изхода… за да разберем къде се намираме… а после, ако наистина го искате, можем да си устроим малка експедиция из кораба.
— Боя се, че няма да можете, сър — Портоботът изсумтя по онзи особен начин, предназначен да накара всекиго, който не е платил цяло състояние за билета си на надутите туристически агенти в Кенсингтън да се чувства като нежелан пърхут.
— Не можем какво? — заинтересува се Люси.
— Боя се, че не можете да напуснете кораба — отвърна портоботът. — А сега, ако нямате нищо против да изтичате до собствената си палуба…
— Чакай малко! — Дан бе решил да се държи гадно, което в неговия случай означаваше толкова гадно, колкото пакетче лейкопластови лепенки. — Какво искаш да кажеш с това, че не можем да напуснем кораба?
— Ние ПЛЕННИЦИ ли сме? — Нети като че леко се стресна.
— Не, мадам или нещо си там, разбира се, че не сте пленници; става въпрос за чисто физическата невъзможност да напуснете в момента, тъй като Корабът е в полет. — Портоботът се прокашля и посочи лоджията и Големия Централен кладенец. — Предлагам на всички вас да слезете долу в ресторанта на Супергалактическата пътническа класа, където ще откриете прости домашни гозби и голяма торта.
Новината, че корабът е в полет, упражни забележителен ефект върху тримата човеци. Ако там имаше прозорец, те без съмнение щяха да се втурнат към него. Поради липсата на прозорец цялата енергия, която щеше да отиде за втурването, трябваше все някак да влезе в работа. Нети я използва за извършването на няколко упражнения от аеробиката, разработени с цел да освобождават стреса. Люси и Дан пък я използваха, за да крещят по Нети.
— Видя ли какво направи! Ох, Божичко! Ние летим в космоса! Само ти си виновна! — Дан бе избрал простите нападки.
— Знаех си аз! — Люси се беше спряла на упреци към самата себе си, провокиращи чувството за вина. — Знаех си, че не трябва да тръгваме подир тая тъпа изрусена празноглавка!
— Моля ви, въздържайте се от крясъци на Нивото за качване. Тук може да има пътници от първа или втора класа. На вашата палуба в Супергалактическа пътническа класа можете да си крещите, колкото си щете — и Портоботът отново им посочи пътя надолу.
Нети вдигна ръце.
— Ей, ей! Ей! Хора! Спокойно!
— Какво ти спокойствие! — Дан беше минал в театралния си регистър. — Ти току-що разруши бъдещия ни дом! Принуди ни да се качим на извънземен кораб! А сега вече дори не се намираме на Земята! Бог знае как изобщо ще се върнем!
— Моля ви! — прекъсна го Нети. — Не съм разрушила бъдещия ви дом…
— Не! Не! Знам! Извинявам се! Просто се олях! — Дан не знаеше защо каза това.
— А ако наистина сме в положението, в което този робот твърди, че сме, по-добре ще е да не губим ум и да решим как ще се измъкнем от него.
— Ааааа! ААааАаааа! АААаааааААААааа! — Люси бе решила да остави настрана възхищението си от баснословния декор на кораба и пак се бе върнала към стила „Първичен вик“.
— Моля ви, пищете само на палубите на Супергалактическа пътническа класа! — настоя роботът.
— ТЪЙ ЛИ?! — кресна Дан. — А КАКВО МОЖЕМ ДА НАПРАВИМ?!
— Предлагам ви — твърдо рече Нети — да намерим капитана — все трябва да има такъв — да му обясним положението си и да го помолим да ни откара вкъщи.
— Върхът! Направо върхът! — Дан преливаше от сарказъм. — ВЪРХЪТ! Да намерим капитана! Как пък аз не се сетих? О, да! Блестяща идея, няма що!… Всъщност, тая идея си е доста свястна…
— Ааа! АаааааАа! ААААА! — продължи Люси след кратка пауза.
— Млъкни! — скастри я Дан. Случваше се за пръв път и тя наистина млъкна от изненада.