Владетелят на океана
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i pirati della malesia #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Фани Лозева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Владетелят на океана». Краткое содержание книги:
Знае се, че Емилио Салгари е писал много за екзотичните южни морета, но никога не е плавал по море, освен веднъж, когато от Генуа му се наложило да отиде до Бриндизи. Може би тъкмо защото учил в морското училище във Венеция, но пропаднал на изпита за капитан от далечното плаване, той се амбицирал да обходи моретата с крилете на фантазията. Работил в Генуезката община и вечер, след като работната му стая притихвала, сядал да пише на свещ.
Биографи на писателя са Ломбардо-Радиче и Дж. Карбоне. Те изтъкват, че той е най-талантливият учител на поколенията преди всичко с дарбата си да създава живи характери, герои, винаги изправени пред нова проверка на своите нравствени сили в борбата между човешкото и нечовешкото и при необходимостта от поемането на единствено правилния избор. Забележителни са били познанията на Емилио Салгари и по зоология, ботаника, астрономия и морско дело. Но като че ли най-безспорното, което може да се каже за него, е, че едва ли има друг писател от началото на XX век, който да заплита и разплита така умело, динамично, стремително, с неочаквани обрати в действията.
Изглеждаха като обезумели от лошия си шанс, защото не бяха успели да настигнат и унищожат последните защитници на „Мариана“, които бяха сполучили да се промъкнат във факторията.
— Дявол да го вземе! — Яниш наблюдаваше внимателно даяките. — Тези негодници са повече, отколкото трябва. Макар военното им изкуство да не е кой знае колко високо, все пак ще ни създадат доста работа.
— Не са по-малко от четиристотин — отбеляза ТремалНаик.
— При това имат истинска обсадна артилерия. — Португалеца забеляза, че от гората се измъкваха няколко мирими. — Да го разкъсат дяволите този проклет Поклонник! Той, изглежда, разбира от военна стратегия, защото поставя артилерията на преден план!
— Яниш! — В гласа на ТремалНаик се усещаше някакво особено напрежение. — Уверен ли си, че ще бъдем в състояние да издържим?
— Ако става дума за артилерията, ние сме малко по-слаби от тях. Това, разбира се, няма да ни попречи да попречистим редовете им, ако намислят да превземат крепостта с пристъп. Дано само ни стигнат хранителните продукти, иначе не съм сигурен дали ще можем да издържим.
— Вече ти казах, че продукти имаме достатъчно. Всичките ни навеси са препълнени.
— Остава да се чака завръщането на Каммамури. Щом узнае, че се намираме в опасност, Сандокан няма да се поколебае да ни изпрати помощ. Като имаме предвид, че за да се достигне бреговата ивица, е необходимо повече от седмица, можем да се надяваме, че Каммамури вече е в Момпрацем.
— А ако по някаква причина Сандокан не ни изпрати подкрепления?
— Тогава ще си отидем от това място сами — отговори Яниш с обичайното си спокойствие, — след две недели обсаждащите ни сили едва ли ще бъдат така многобройни, както са сега. Все пак няма да пълним пушките си с картофи, а с нещо по-истинско,
Докато Яниш и ТремалНаик продължаваха обхода на стените, даяките успяха да се разположат около факторията, като се държаха по-далеч от обсега на пушките и усърдно строяха малки укрепления с помощта на пръст и камъни. Зад тях разполагаха оръдията си.
Макар стените на укреплението да бяха здрави като стомана и тези оръдия да не можеха да им причинят почти никаква вреда, Яниш, които беше излязъл на кулата, за да огледа долината, не можа да удържи гримасата си.
— Проклетият Поклонник сигурно е бил някога войник — каза той, — даяките не биха се досетили за такава стратегическа тънкост като укрепленията за оръдия.
— Виждаш ли го? — попита ТремалНаик. — Ето го върху един висок пън, току-що довлечен за укрепването на насипа.
Яниш веднага погледна в тази посока. После извади от джоба си морски бинокъл и го отправи към открояващата се в далечината фигура.
Човекът беше висок и слаб, облечен в бял, обшит със злато и украсен с висока зелена чалма костюм.
От пръв поглед можеха да му се дадат петдесет-шестдесет години.
— Прилича ми повече на арабин или на бирманец — каза Яниш след продължително взиране, — във всеки случай не е нито даяк, нито малаец.
— Не ти ли се е случвало някога да се срещнеш с него? — попита ТремалНаик.
— Ровя се в паметта си и колкото повече го правя, толкова повече се убеждавам, че не съм си имал работа с този човек. Ах! Забелязвам боен танц, Това е лош признак.
— Защо?
— Това означава, че даяките се готвят за решителна битка. Те винаги се настройват с подобни танци и едва после се хващат за оръжието.
— Самбилонг, побързай да предупредиш хората ни. Нека бъдат готови. Разпореди се на всеки ъгъл на укреплението да се постави по една картечница. Струва ми се, че подобна предвидливост няма да ни е в излишък.
Сто и петдесет даякски воини с остри саби се отделиха от останалите, построиха се в четири колони и се втурнаха към крепостта.
На петдесет крачки от стените спряха, нададоха пронизителен боен вик, разделиха се на четири големи кръга и започнаха неподражаем танц.
В центъра на образуваните кръгове бяха поставили предварително донесени кампиланги, сред които за по-голям ефект имаше и няколко прясно отрязани човешки глави.
Като видя главите, Яниш направи невъздържан жест на негодувание.
— Нещастните! — извика той. — Това са главите на моите хора, чиито трупове навярно са уловили в реката след взривяването на „Мариана“. Ще ми заплатят за тази жестокост.
— Да открием ли стрелба още отсега? — предложи ТремалНаик. — Струва ми се, че се намират точно на един пушечен изстрел.
— Не — отвърна Португалеца, — първият изстрел трябва да бъде от тяхна страна.