Владетелят на океана
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i pirati della malesia #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Фани Лозева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Владетелят на океана». Краткое содержание книги:
Знае се, че Емилио Салгари е писал много за екзотичните южни морета, но никога не е плавал по море, освен веднъж, когато от Генуа му се наложило да отиде до Бриндизи. Може би тъкмо защото учил в морското училище във Венеция, но пропаднал на изпита за капитан от далечното плаване, той се амбицирал да обходи моретата с крилете на фантазията. Работил в Генуезката община и вечер, след като работната му стая притихвала, сядал да пише на свещ.
Биографи на писателя са Ломбардо-Радиче и Дж. Карбоне. Те изтъкват, че той е най-талантливият учител на поколенията преди всичко с дарбата си да създава живи характери, герои, винаги изправени пред нова проверка на своите нравствени сили в борбата между човешкото и нечовешкото и при необходимостта от поемането на единствено правилния избор. Забележителни са били познанията на Емилио Салгари и по зоология, ботаника, астрономия и морско дело. Но като че ли най-безспорното, което може да се каже за него, е, че едва ли има друг писател от началото на XX век, който да заплита и разплита така умело, динамично, стремително, с неочаквани обрати в действията.
— Не падай духом, приятелю! — опита се да го успокои Яниш. — Даяките ще изгинат до един, преди да се доберат до нас, Внимателно огледах твоето укрепление и то ми се стори много здраво. А ти знаеш добре, че диваците се обезкуражават лесно, когато натискът им срещне отпор. Дявол да го вземе! Пушките все още гърмят… Там се води същинска война. Впрочем колко души имаш тук?
— Около двадесет малайци от Ява.
— Четиридесет отлично въоръжени бойци зад такива здрави стени ще могат да окажат сериозна съпротива на твоите приятели даяките. А как си със запасите?
— Всичко е в изобилие.
— Сеньор Яниш! Добро утро! — разнесе се нежният глас на прекрасна девойка, която се беше появила на платформата.
— Дарма! — извика Яниш.
Красавицата беше петнадесет или шестнадесетгодишна, с гъвкаво тяло и разкошни черни коси. Прелестното й личице с тъмнокафява кожа и лъчезарни очи, което издаваше кавказка раса, спря пред възхитения поглед на Португалеца. Тя, както и баща й, беше облечена в полуевропейски, полуиндуски костюм, който й отиваше много,
— Радвам се, че ви виждам, сеньор Яниш — каза девойката, — Вече от две години не сме се виждали.
Тя му протегна нежната си, но силна ръка.
— Аз почти непрекъснато имам работа в Момпрацем,
— Тигъра на Малайзия отново ли замисля някаква експедиция? Какъв ужасен човек! — каза Дарма с усмивка. Ах, звук от пушечен изстрел! Чухте ли?
— Вече от половин час слушаме тази музика, дъще — каза ТремалНаик, — а тя ни известява може би голямо нещастие. Там са тигрите на Момпрацем, които защитават от даяките кораба на Яниш.
— Чакайте! — прекъсна разговора Португалеца. — Струва ми се, че изстрелите стават все по-редки. Колко ужасно е да не можеш да видиш нищо.
Всички се надвесиха на перилата и внимателно се вслушаха. И наистина изстрелите ставаха единични, а накрая съвсем престанаха.
— Дали успяха да победят … или са победени? — зададе въпроса си Яниш, Лицето му беше покрито с капки пот. И като че ли в отговор се раздаде оглушителен гръм — приличаше на далечен, но могъщ взрив и накара дори наблюдателната кула да потрепери като от треска,
Яниш изпусна глух стон, а ТремалНаик и Дарма побледняха като платно,
— Боже мой! Какво се е случило? — попита ужасена девойката.
— Моята „Мариана“ навярно е хвърлена във въздуха — отговори Яниш. — Горкият екипаж!
Лицето на Португалеца изразяваше дълбока скръб, а в очите му заблестяха сълзи.
— Сеньор Яниш — каза Дарма, — слезте долу, за да си починете и малко да се подкрепите.
Вече не се чуваха изстрели и тримата слязоха в залата на долния етаж, където слугите бяха сервирали добра закуска. Когато привършиха, изпратиха метиса Танхуза на кулата да наблюдава движението на даяките. Яниш и индусът още веднъж обиколиха укреплението и го огледаха внимателно. Предстоеше им дълга; обсада. Бяха изминали три часа, откакто бяха чули взрива, и от върха на кулата се разнесе викът на малаеца:
— На оръжие!
В същия миг пушките загърмяха. Яниш и ТремалНаик веднага се спуснаха към стената, от която можеха да огледат цялата долина. Един вик се изтръгна едновременно и от индуса, и Португалеца:
— Тигрите на Момпрацем! Самбилонг! После се чу команда:
— Да стреля спингардата! Спуснете подвижния мост! Да влязат приятелите!
Изстрелите доста осезателно поразиха редиците на даяките, които се разделиха подплашени и направиха път за отряда на Самбилонг.
Оцелелите от екипажа на „Мариана“ се втурнаха с всички сили в свободния проход към укреплението, без да престават да стрелят по даяките.
Подвижният мост беше спуснат веднага и оцелелите, едва поемайки си дъх, преминаха по него и се скриха зад дебелите стени. Бяха останали едва половин дузина. Лицата им чернееха от дима, дрехите им бяха разпокъсани и окървавени, а по устните им белееше пяна. Бяха тичали, сражавайки се, не по-малко от три часа,
— Корабът ми! — Яниш се спусна към Самбилонг.
— Хвърлихме го във въздуха, капитане — отговори Малаеца с разтреперан глас, — не можехме повече да се задържим на него. Враговете ни бяха толкова много. . . Почти всички наши приятели бяха убити, даже и тези, които вече бяха ранени. Предпочетох да подпаля барутния погреб. Те ни преследват, Гответе се за защита, капитане.
— Толкова по-добре — отвърна Яниш, — нека дойдат. Ще отмъстим за гибелта на „Мариана“ и за загиналите приятели.
ИЗПИТАНИЕ С ОГЪН
В този момент от гората се показаха безбройни орди от даяки. Движеха се на групи и се отправяха без всякакъв ред към укреплението. Ревяха като зверове, мятаха из въздуха тежките си кампиланги от блестяща стомана и безразборно стреляха по всички посоки.