Чудните приключения на чирака Хлапич
- Автор: Бърлич-Мажуранич Ивана
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христиана Василева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудните приключения на чирака Хлапич». Краткое содержание книги:
Ивана Бърлич-Мажуранич е починала в Загреб през 1938 година.
През 1974 година в родината й бе чествана тържествено стогодишнината от нейното раждане. Книгите й са превеждани на руски, френски, чешки и други езици. Българският читател за пръв път се запознава с превод на нейна книга.
Но от това нека все пак никой не се страхува прекалено. Хлапич е толкова малък и толкова добър, че сигурно ще избегне благополучно всяка опасност.
Седма нощ от пътуването на Хлапич
I
Познат глас
Едва бяха заспали Хлапич и Гита, Гита се събуди, защото чу в съня си нещо, от което сърцето й затупка весело.
Тя седна на леглото си и се ослуша. Някъде цвилеше кон.
Веднъж изцвили конят. На Гита й се стори, че познава този глас.
Втори път изцвили конят. На Гита още повече й се стори, че познава този глас. И трети път изцвили конят, а Гита скочи от леглото си и извика:
— Хлапич, хей, Хлапич! Да знаеш чий кон цвили! Хлапич, ела с мен.
Месецът вече се бе вдигнал на небето и беше по-светло.
Хлапич стана и след това той, Бундаш и Гита тръгнаха между шатрите нататък, откъдето от време на време се чуваше онова цвилене.
След малко Хлапич и Гита дойдоха до едно голямо празно пространство. Сред него имаше голяма шатра, затворена и тиха, като да спи. Над вратата имаше дълга черна плоча, а на плочата големи букви.
Това беше Гитиният цирк!
— О, Хлапич! Хлапич! — възкликна Гита. — Това е моят Сокол, моят мил, моят малък Сокол!
В този миг Гита забрави страха си от господаря и забрави, че вече няма да се връща при него. Тя мислеше само за своето конче, с което толкова години бе делила в цирка и добро, и зло и което обичаше най-много на света. Сега Гита така искаше да види своето конче, че не можеше да надвие това свое желание.
— Хлапич, аз ще вляза да видя моя Сокол — каза тя.
— Тогава ще те забележи господарят и ние ще трябва да се разделим — рече тъжно Хлапич.
— Няма! Аз не ща да остана при него! В цирка сега всичко спи и никой не чува нищо, защото всички са уморени от представлението — шепнеше Гита. — Моля те, хайде да влезем вътре.
Те стояха съвсем близо до конюшнята, която беше край цирка, направена от платнище като него.
Гита, разбира се, добре знаеше откъде може да влезе в нейния цирк. И така тя повдигна малко платнището от единия край и пошепна пак: — Виждаш ли, Хлапич, оттук ще влезем.
И Гита се вмъкна в конюшнята, а след нея Хлапич и Бундаш.
О, това беше наистина много опасно!
II
През нощта в цирка
Близо до входа един човек спеше на слама.
— Не бой се — пошепна Гита, — този няма да се събуди, дори да му свириш в ушите. Аз знам как се спи след представление.
На една пръчка в конюшнята висеше обръч. Гитиният папагал винаги бе стоял на такъв.
Гита сложи папагала на обръча. Когато той видя, че си е на мястото, на което е стоял толкова години, си помисли:
„Сега всичко е наред“ — мушна глава под крилото си и заспа.
Разбира се, само така му се струваше на папагала.
За Хлапич и Гита сега ставаше все по-опасно и по-опасно.
Те се промъкнаха благополучно покрай онзи човек, който спеше.
В конюшнята гореше лампа.
Хлапич забеляза на всяка страна на конюшнята по четири коня. Осем коня, това, разбира се, не е много за един цирк, но за Хлапич беше твърде много.
— О — тихо възкликна той, — колко коне и какви са хубави!
Но Гита не го чуваше. Тя беше вече при своето малко конче.
— Соколе! Мили мой Соколе! — шепнеше на кончето, прегръщаше го през врата и го гладеше по белия гръб.
А Сокол обърна своята хубава главица и я облегна на Гитиното рамо, цвилейки от удоволствие.
— Соколе! Мили мой! Как ли ще те оставя, как ли ще те оставя — шепнеше Гита.
В това време Хлапич отиде по-навътре в конюшнята.
— Този вран кон ви е най-хубав — тихо каза Хлапич на Гита.
— Ние нямаме вран кон — отвърна тя.
— Ето го тук — отговори Хлапич.
Гита дойде при Хлапич. И наистина! Пред нея стоеше чудесен малък вран кон — като въглен, а лъщеше като слънце. Гривата и опашката му бяха отрязани съвсем късо, а около ставите имаше прекрасни калъфи.
Гита гледаше коня учудено. Дълго го гледа и после каза:
— Това е истинско чудо! Този е враният кон, на който вчера се возеха черният човек и Гърга. Въпреки че има къса грива и къса опашка и жълти калъфи, все пак това е същият кон.
Хлапич не повярва и те приближиха до яслата, за да видят врания кон отблизо.
Но тогава — какъв страх обзе Гита и Хлапич!
Изведнъж те чуха как някой иде през цирка към яхъра. Чуха се дълбоки мъжки гласове, разговор и тежки стъпки по пясъка на цирка.
— Ами сега! Ами сега! — уплашено прошепна Гита. — Това е моят господар! О, Хлапич, мили Хлапич, не искам да остана при него, страх ме е!
Какво можеха да направят сега Хлапич и Гита, освен да се скрият колкото се може по-бързо под яслата пред врания кон?