Танцуващият с духове
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танцуващият с духове». Краткое содержание книги:
Журналистът Майк Бърк документира ада на войната по света, докато хеликоптерът му не се разбива в пламъци в Африка. Години по-късно Бърк губи жената, която обича, както и вкуса към риска. Докато на пътя му не се изпречва зъл гений.
Отвъд океана друг мъж, Джак Уилсън, напуска затвора с единствената мисъл за отмъщение. Също като Бърк и той е изгубил нещо голямо и крои планове… за Апокалипсис. Въоръжен с тайните дневници на Никола Тесла, най-великият изобретател след Леонардо да Винчи, Уилсън разработва зловещ план да върне Америка и света в Средновековието. Задействана е верижна реакция и Бърк е единственият, който може да спре Уилсън, но преди това трябва да го открие. Започва преследване из целия свят. Бърк има противник, който не знае що е страх, а времето му изтича…
— Значи си като онези гмуркачи — подразни го Кейт.
— Какви гмуркачи?
— Онези в Акапулко, които скачат от скалите.
Той поклати глава.
— Не съм каубой — обясни Бърк. — Не става въпрос само за силни усещания.
— Да бе.
Не беше права! Работил беше като репортер и писането просто не беше същото. Каквото и да напишеш, все не уцелваш в десетката. Винаги има някой, когото си пропуснал да интервюираш, или нещо, което не си разбрал докрай. При фотографията беше друго. Всяка снимка е факт по начин, който думите не могат да предадат.
Разказа на Кейт как беше започнал в един седмичник във Вирджиния. Вестникът не членуваше в профсъюзите и Бърк поемаше всякаква работа — пишеше репортажи и анализи, правеше снимки, занимаваше се дори с предпечатната подготовка. Имаше полицейски скенер в един ъгъл на редакцията, който не се изключваше никога — пращеше и жужеше, светлинките му мигаха. При всяко съобщение за пожар, престрелка, катастрофа и прочие той грабваше фотоапарата и хукваше навън.
— Колко вълнуващо — каза с прозявка тя. — Катастрофа.
Ами да, вълнуващо си беше! В повечето случаи хукваше заедно с главния фотограф на вестника, мъж на средна възраст, който се казваше Сал и който често повтаряше неща като: „Никога не тръгвай, ако не си въоръжен“. С камера.
— Значи винаги си готов да направиш снимка.
Е, да, каза й Бърк, но не това беше главното. Главното беше, че когато си носиш фотоапарат — дори малък, — той те променя.
— Променя те?
Той кимна и обясни:
— Вдъхва ти смелост.
— Как?
Ако носиш фотоапарат, искаш да направиш снимка. И отстояваш позицията си. Повечето хора не го правят. Видят ли, че става нещо необичайно — врява, писъци и прочие, тръгват в обратната посока. Което е нормалното, инстинктивното поведение. Но добрият фотограф остава, защото иска да запечата образа.
— А ако „образът“ е приливна вълна?
Бърк се засмя.
— Тогава би било добре, ако умееш да плуваш.
В действителност обаче Бърк винаги беше таил съмнения относно фотографията като поприще. Макар да беше спечелил купища награди и да беше снимал всичко, от циганска сватба в Сибир до състезание с драконови лодки в Макао, в голямата си част работата му беше свързана с катастрофи от един или друг вид. Земетресение в Турция, масов гроб в Косово, обезглавяване на Касапския площад в Рияд. След време претръпваш и всичко започва да ти се струва нормално.
„А това едва ли е добре за душата“, мислеше си Бърк. Едно е да си случаен очевидец, който е попаднал неволно на мястото, друго е да тикаш обектива си в лицето на умиращ човек — което той беше правил неведнъж. Има нещо срамно в такива снимки. Ставаш съучастник.
— Звучи ми като лоша карма — каза Кейт.
Бърк се усмихна.
— Мда, има нещо такова — отвърна той.
Шахът всъщност не беше единственото им развлечение. Имаше нещо като лятно кино сред руините и бурените на разрушената пощенска станция. Всяка петъчна вечер десетина сгъваеми метални стола се нареждаха пред единствената що-годе оцеляла и варосана в бяло стена от бетонни блокчета. Старовремският прожектор за осеммилиметрова лента се събуждаше с хъхрене и лъчът светлина подхващаше магията си сред сенките на мушици и летящи бръмбари. През втория месец от престоя на Бърк в Поркпа двамата с Кейт платиха по едно евро всеки, за да гледат Ричард Бъртън в „Бекет“, Джон Уейн в „Хатари“ и Майкъл Рени в „Денят, когато земята спря“.
Откъде се вземаха филмите, беше мистерия.
Не беше мистерия обаче привличането, което се появи между него и Кейт. Сигурно е било неизбежно. Бяха млади. Бяха в Африка. След филма с Майкъл Рени двамата се натискаха като гимназисти на една кушетка в клиниката. Продължи само няколко минути, после Кейт го избута и със срамежлива усмивка предложи да си лягат. Но не в едно легло. Кейт обясни, че й трябвало време да помисли, после го целуна по бузата и излезе, като си тананикаше весело. Бърк разпозна със закъснение мелодията. „Просто едно от онези неща“ на Коул Портър.