Последният еднорог
- Автор: Бийгъл Питър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калин Ненов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният еднорог». Краткое содержание книги:
— Ти никога не си ги виждал — рече тя. — На мен ги разправяш тия, забрави ли? Знам какво си виждал през живота си и какво не.
Той не ѝ обърна внимание.
— Заедно с нея вървеше чудак в черно — продължи да бърбори. — Минаваха през Котешката планина. Чудя се дали не бяха поели към земите на Хагард.
Той наклони глава под онзи артистичен ъгъл, с който бе спечелил жена си.
— Каква гледка за стария Хагард по време на закуска — дивеше се. — Навестява го еднорога, дръзка колкото си искаш — чук-чук-чук на зловещата му порта. Бих дал всичко, за да видя…
— Надявам се, че двамата не сте прекарали целия ден в зяпане на еднорози — прекъсна го жена му с цъкване на човката. — Най-малкото, дочувам, че тя била смятана за доста изобретателна в прекарването на свободното си време.
И запристъпва към него с наежена перушина.
— Скъпа, дори не съм я виждал… — започна съпругът и тя знаеше, че наистина не е, както и че не би го направил, но го зашлеви въпреки всичко. Беше от жените, които знаеха как да използват и най-малкото си морално надмощие.
Стъпвайки сред пролетта, еднорогата и магьосникът прекосиха полегатата Котешка планина и се спуснаха в теменужена долина, в която растяха ябълкови дървета. Отвъд долината лежаха ниски хълмове, гойни и кротки като овце. Те удивено навеждаха глави, за да подушат еднорогата, докато пристъпваше сред тях. След това дойдоха ленивите висини на лятото и опалените равнини, над които въздухът блестеше като захарен памук. Заедно, тя и Шмендрик преминаха през реки, изкачиха и се спуснаха по буренясали брегове и баири и се лутаха из лесове, които напомниха на еднорогата за дома ѝ, макар че никога нямаше да приличат на него, защото бяха опознали времето. „Също като моята гора сега“ — помисли си тя, но си каза, че това е без значение, че всичко ще е както преди, когато се върне.
Нощем, докато Шмедрик спеше, както спи един гладен магьосник с подбити крака, еднорогата лежеше будна и свита в очакване огромната фигура на Червения бик да изскочи от луната. Понякога беше сигурна, че долавя миризмата му — сенчеста, лукава смрад, която се процеждаше в нощта и опипваше света, за да я намери. Тогава скачаше на нозе със суров вик на готовност, само за да установи, че две или три сърни я наблюдават от почтително разстояние. Сърните обичат еднорозите и им завиждат. Веднъж един сръндак, едва навлязъл във второто си лято, побутван напред от своите хихикащи приятели, дойде съвсем близко до нея и измърмори, без да я гледа в очите:
— Ти си много красива. Ти си точно толкова красива, колкото ни разказваха майките ни.
Еднорогата го гледаше мълчаливо, знаейки, че той не очаква отговор от нея. Другите сърни се кискаха и му шептяха:
— Хайде, давай.
Тогава сръндакът вдигна глава и затръби бързо и радостно:
— Но аз знам някоя по-красива от теб!
Той се обърна и се стрелна в лунната светлина, а приятелите му го последваха. Еднорогата отново легна.
От време на време пътешествието им ги довеждаше до градче, където Шмендрик се представяше за пътуващ магьосник и предлагаше с викове из улиците „да пея за вечерята си, да ви притесня съвсем леко, да смутя съня ви само мъничко и да продължа по пътя си“. Малко бяха градчетата, в които не го канеха да подслони в конюшня прекрасната си бяла кобила и да остане за през нощта. А преди децата да се отправят към леглата си, той изнасяше представления за тях под светлината на фенерите на градския площад. Никога не се опитваше да прави по-сложни заклинания от тези, които караха куклите да говорят или превръщаха сапуна в сладки, ала дори подобни дребни фокуси понякога не му се удаваха. Но децата го харесваха, родителите им любезно му предлагаха вечеря, а летните вечери бяха меки и приятни. Векове след това еднорогата продължаваше да помни странната шоколадова миризма на конюшня и сянката на Шмендрик, танцуваща по стени, врати и комини в стрелкащата се светлина.
С настъпването на утрото те отново продължаваха по пътя си; Шмендрик вървеше с натежали от хляб, сирене и портокали джобове, а еднорогата пристъпяше до него: морскобяла под лъчите на слънцето и морскозелена в сенките на дърветата. Неговите фокуси се изпаряваха от паметта още преди да се изгуби от поглед, но бялата му кобила смущаваше нощите на не един селянин, а някои жени я сънуваха и се събуждаха с плач.
Една вечер отседнаха в угоено и доволно градче, където дори просяците имаха двойна брадичка, а мишките се клатушкаха сити. Шмендрик веднага получи покана за вечеря с кмета и няколко от по-заоблените съветници; а еднорогата, неразпозната както винаги, бе пусната в една ливада, където растеше трева, сладка като мляко. Вечерята бе сервирана навън, на изнесена на площада маса, защото нощта бе топла и кметът искаше всички да видят госта му. Яденето беше чудесно.