Сенки в Оксфорд (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сенки в Оксфорд (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
През деня спътниците си разказват известните на всички весели и поучителни истории, за да разнообразят дългия път. А нощем, когато отседнат в някой хан, разказите продължават но тогава всеки обещава да разкаже по някоя тайнствена история за тъмни дела, обвити с мрака на годините.
Започва разказът на Рицаря.
Властите в Оксфорд са озадачени от поредица жестоки убийства, които слуховете свързват с древен култ, съществувал по тези земи преди векове. Лично кралят изпраща своя приближен сър Годфри Ийвсдън и писаря Александър Макбейн да разследват убийствената тайна. Една сляпа заклинателка им помага срещу незнайния враг.
Рицарят и младият му спътник трябва да се преборят не само със сенките на древното зло, но и със съперничеството, което красотата на една жена разгаря в сърцата им.
Идит коленичи върху студения под. Каква форма щеше да приеме този път злото? Къде щеше да се скрие? В младостта си тя беше виждала много прочути гравюри, картини, на които Сатаната беше изобразен като чудовищен звяр с клюнест нос и коса от виещи се змии. Но тя знаеше, че това не е вярно. Сатаната беше красив млад мъж със златен език, който винаги изглеждаше добродетелен. Не трябваше да забравя това — външността беше измамна. Самата тя знаеше наизуст Свещените книги и трябваше да бъде нащрек.
Докосна дървения кръст на шията си и прошепна думи на съмнение към онова, което майка Констанс й беше разказала. Тя знаеше всичко за стригоите, за „неживите“, но трудно можеше да повярва, че те са тук, в Англия — тази покръстена страна, покрита с черкви, където кръстът беше заместил свещения дъб, магията на Друидите и жертвения каменен кръг. Може би, заключи тя, злото никога не изчезва, а просто се крие под повърхността и чака удобен момент. После вдигна очи и чу настойчиво чукане по дървената врата на килията си.
— Започва се — прошепна Идит. — Започва се.
ТРЕТА ГЛАВА
Сър Годфри и Александър привършваха вечерята си от говежда супа, сирене и хляб, когато на вратата се почука и игуменката влетя вътре. Двамата станаха на крака.
— Имате посетителка — каза тя. — Сестра Идит Моън. Облечена в сиво жена изплува от тъмнината и безшумно се плъзна в стаята. Александър я гледаше изумено. Сляпата заклинателка беше средна на ръст. Носеше проста сива роба и белоснежната й коса висеше свободно пусната до раменете. Тъмносиня превръзка скриваше очите й и подчертаваше гладката й като сметана кожа.
— Трябва ли да стоите и да ме зяпате като дръвници? — запита усмихнато сляпата жена. — Особено ти, сър Годфри Ийвсдън, кралски рицар и най-близък съветник. Слушала съм за твоята храброст.
Рицарят изтри уста с опакото на ръката си, докато я поздравяваше, заеквайки. Сестра Идит влезе навътре, а игуменката напусна къщата за гости и затвори тихо вратата след себе си. Заклинателката стисна ръката на рицаря.
— Само се шегувах. Не исках да те притесня, сър. — Тя се обърна към Александър. — Мастър Макбейн, шотландец и кралски писар, студент от Кембридж, ако имах по една монета за всяко твое влюбване — усмивката й се разшири — щях да нахраня лондонските бедняци.
Жената се приближи към него и протегна ръце. Александър коленичи и целуна меката топла кожа. Сестра Идит леко погали лицето му.
— Ти си смел — прошепна тя, — но и на двама ви ще е нужна цялата ви смелост срещу омразното зло, с което ще се сблъскаме. Но нека първо споделя вечерята ви. — Тя отиде до края на масата. Александър бързо й донесе стол, като я наблюдаваше с любопитство — въпреки че беше сляпа, заклинателката се движеше безпогрешно. — Какво гледаш шотландецо? — попита тя.
— Милейди… — заекна Александър. — Но ти виждаш! Сестра Идит се усмихна.
— В известен смисъл — да. Ако си представиш нещо и откажеш да приемеш тъмнината, можеш да направиш чудеса. — Тя хвана здраво бокала с вино, който Александър побутна към нея. — Освен четенето, четенето — прошепна. — Липсва ми светът на книгите. Когато всичко свърши, ще ми почетеш ли, Александър?
— Какво, милейди?
— От ръкописите, които колекционираш. Историите за вашите велики герои.