Пирамидата на бог Слънце
- Автор: Май Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пирамидата на бог Слънце». Краткое содержание книги:
— Тъй ли? Само малко? — подигра се Главния лесничей. — Човече, та ако се остърже полепналото по теб, биха могли да се позлатят орехите на цялото Велико херцогство.
— Това е невъзможно, хер хауптман!
— Мълчи и гък да не съм чул! — прогърмя Главния лесничей, според който Лудвиг не го биваше за нищо. — Как ти дойде на ума да ми противоречиш?
— Не исках да ви противореча, хер хауптман, само опитвам да се защитя, защото сте несправедлив към мен, на този свят тук. Ами и на вас самият целите ръце са в злато!
При този упрек онзи го изгледа смаян. Сетне погледна ръцете си, от които действително висяха парчета варак, достатъчно големи да позлатят десет ореха. Този поглед обаче едва сега истински увеличи гнева му.
— Затваряй си муцуната! — кресна той на Лудвиг. — Че кому принадлежи златото, а? Ти ли си го купил или аз? Имам ли значи правото да се оклепам, колкото си искам или не?
— Хубаво де, само ме оставете на мира, хер хауптман, иначе ще ви зарежа сам да си позлатявате орехите!
В първия миг Главния лесничей направо занемя. След туй обаче ревна:
— Милиони светкавични и градоносни бури! Негоднико, какви деветдесет и девет дяволи са се умъкнали в теб, та се осмеляваш да говориш така с мен? И за кого съм те наел сега, за мен или милата фройлайн, за която не е достатъчно всичкото злато на земята? Ако още начаса не…
Той прекъсна, понеже се бе почукало и се обади гласът на малкия Курт.
— Хер хауптман, отвори, моля те!
Гневът на Главния лесничей се насочи в друго направление.
— Стой си вън! — викна той. — Сега не си ми дотрябвал!
— Но аз искам да ти покажа нещо!
— Нямам никакво време! — кресна Роденщайн.
— Ех, ама излез за малко, съвсем за мъничко!
— Няма да я бъде! — изрева онзи. — Марш оттук!
— Тогава си тръгвам и ще го застрелям сам.
Главния лесничей стана по-внимателен.
— Ще го застреляш? Кого? Че кого пък искаш да застреляш?
— Тигъра!
— Ка… ка… квооо? Момче, ти си се побъркал!
— Лек ден, хер хауптман, аз тръгвам!
— Чакай, стой там! Идвам веднага!
Той захвърли четката за лепене и наполовина позлатения орех, с който в момента се занимаваше, по главата на пълномощника си и с един скок се измъкна през вратата. Курт стоеше отвън облечен за излизане. На лявото му рамо висеше пушката, а с дясната ръка влачеше дълъг, тежък предмет, който Главния лесничей веднага разпозна. Беше желязна шина, на която по подобие на дивечовите мишени се движеше фигурата на един тигър, изрязан от ламарина. При вида му от устните на Главния лесничей се откъсна едно удивено «Ах!».
— Значи това е тигърът, който искаш да повалиш?
— Да — засмя се Курт с блеснали от радост очи.
— Откъде имаш този хищник?
— Получих го като коледен подарък от прокурора.
— Така ли? — попита учудено Главния лесничей. — Как се е сетил прокурорът да ти подари такава изискана вещ?
— Не зная. Сигурно за туй, че тогава не го застрелях.
— Хм! Може би имаш право. А сега какво смяташ да правиш?
— Да отида в гората да го пробвам. А ти, хер хауптман, трябва да дойдеш с мен и ми покажеш как се борави.
— Хм! Наистина нямам време.
— Тогава отивам сам и все някак ще се оправя. Хер доктор Стернау ми разказа за големите животни, които е ловувал и аз искам да стана велик ловец като него.
— За тигъра обаче ще имаш време и друг път.
— Не, отивам днес. Моля те, скъпи хер хауптман, ела с мен!
Главния лесничей не можеше повече да устоява и не мина много време малкото и голямото дете газеха през дълбокия сняг в гората. Прокурорът не би могъл да достави по-голяма радост на малчугана от тази. Той беше попитал какво да подари за Коледа на изпълненото с надежди момче и Стернау го бе посъветвал за тази наистина необичайна за едно дете играчка.
Настъпи денят, в който щеше да се празнува Бъдни вечер. Започна с прекрасно слънчево зимно утро, което сякаш единствено в чест на младоженците хвърляше лъчите си по празничните украшения. Малко преди десет всички обитатели на замъка се събраха в залата, където великолепните елхови украшения предизвикаха всеобщо одобрение и възхищение и Главния лесничей тънеше в наслада от получаваните от всички страни хвалебствия.
Към десет ч аса дойде духовникът на Райнсвалденската енория и след вълнуващо слово започна венчалния обред. След тържествения акт близките на двете семейства и малкото поканени се събраха на скромна трапеза. Така бе пожелала младоженката и получи общото съгласие.
Вечерта видя обитателите на замъка отново събрани в залата, ала този път многобройните свещи на коледното дърво горяха и това направи неописуемо впечатление на испанските гости. Та нали не бяха свикнали в родината си на подобно зрелище. Младата графиня стоеше плътно притисната към съпруга си и току възкликваше възторжено: «Колко красиво!», а Елвира пляскаше шумно с ръце и уверяваше: