Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Хари зачете бавно, после отново и отново, сякаш искаше да научи наизуст думите на тази реч. Когато върна листа, той каза:
— Великият баща във Вашингтон и многото по-малки бащи, които му помагат да управлява, са странни хора. Те приличат на ездачи, които дърпат силно коня за юздата и същевременно го удрят с камшик. Те държат в подчинение с много усилия червените мъже и ги измъчват в резервати.
— Ти знаеш, че дакота трябваше да се заселят още преди един месец в новите резервати.
— Хау. Посред зима.
Морис сякаш разсъждаваше дали има право да зададе следващия въпрос, който го вълнуваше. Най-после се реши:
— Какво смятат да правят дакота?
— Ще трябва да попиташ главните вождове и съвета на старейшините на нашата племенна общност.
— Ти самият имаш ли някакъв въпрос към нас… Джек?
— Не. Или може би вие бихте ми казали с какво право белите мъже нарушават всички свещени договори?
Художникът сведе поглед.
— Ти знаеш — заекна той, — че аз притежавам тотема на Тасунка-витко, вашия главен вожд, и че никога няма да убия или да предам никой дакота. Не знам дали вие възнамерявате да се биете с нашите войски. Ако мислите да се биете обаче, вие ще изгубите тази битка. Не знам дали…
— Но може би — рече Джек от племето понка, който в същност се наричаше Хари Токай-ихто и беше дакота, — може би ти знаеш, Прелетна птицо, защо същите онези бели мъже, които водиха война, за да освободят от робство негрите, сега се бият, за да затворят дакота в един огромен затвор, който те наричат резерват, и защо искат да се отнасят с тях така, както се отнасят с белите хора, затворени в лудница — без права, без свобода?
Художникът гледаше втренчено индианеца.
— Негрите са работна сила за нашите фермери и предприемачи дори и като свободни хора. Дакота обаче искат да създадат своя държава и да живеят според собствените си закони и принципи, които не носят голяма полза на икономиката.
— Излиза, че хората трябва да живеят или за ваша полза, или да умрат?
— Джек, победителите в гражданската война станаха корумпирани и самонадеяни. Над нас самите републиканските стоманени магнати властвуват днес по един направо нетърпим начин. Може би това някога ще се промени. За вас обаче тогава вече ще бъде късно.
— Чул ли си нещо за хората от племето дакота от Минесота, Прелетна птицо, които се пренесоха преди четиринадесет лета в Канада?
— Те и до днес си живеят край реката Сури. Индианецът се изправи.
— Ти никога няма да нарисуваш моя портрет, Прелетна птицо Тайнствения жезъл. Аз си отивам.
— Ще се видим ли пак?
— Не вярвам.
Когато индианецът посегна към бравата на вратата, художникът го спря още веднъж.
— Джек, спомняш ли си още от времето, когато ти беше наш съгледвач, инженера Хенри Хенри, младия приятел на Джо Браун, този голям пионер на Юниън Пасифик? Тогава се познавахте.
— Спомням си го.
— Той е тук.
Индианецът не показа никакво безпокойство.
— Хенри иска да се придвижи до станцията по горното течение на Ниобрара. Пропил е парите си, претърпял голям служебен неуспех и сега иска да поправи, каквото може. През Блек Хилс ще се строят две отклонения на Юниън Пасифик. Хенри…
— За Хенри ще бъде по-добре, ако се върне обратно в градовете в източните райони.
— Няма ли да го пощадиш?
Индианецът се престори, сякаш въобще не му бяха отправяли такъв въпрос. Тръгна си. Затвори тихо вратата зад гърба си.
Художникът Морис остана в светлата стая, ала имаше чувството, че около него се възцари мрак.
— Дълго копие?
— Да?
— Приятелството на хората, които ценя, ми се изплъзва. Те ще се избият помежду си…
Художникът се изплаши и млъкна, защото чу нечии тежки стъпки, изкачващи се по стълбата. Индианецът се бе отдалечил съвсем тихо и те въобще не го бяха чули.
На вратата се почука и миг след това вътре влезе един около тридесетгодишен мъж. Той затръшна силно вратата зад себе си.
— Морис! — възкликна той. — Преди малко при коменданта успяхме да се поздравим съвсем за кратко! Каква среща след толкова много години, ще трябва да я отпразнуваме! Виж, донесох шише превъзходно уиски!
— Хенри, не бива пак да започваш да пиеш! Ще се съсипеш!
— Само днес и няма вече! Само днес! За раздяла. Утре заминавам за станцията на Смит край Ниобрара. Животът сред пустошта започва отново! Моят стар благодетел и учител в професията, Джо Браун строи на север Нордърн Пасифик, Хенри Хенри обаче ще строи железница към златните мини в Блек Хилс! Елате, вземете чашите!