Издирваният
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #17
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Издирваният». Краткое содержание книги:
Престъплението е извършено близо до мястото, откъдето започва това необикновено пътуване. Ричър не подозира, че е в открадната кола със заложница. А двамата мъже не подозират, че са качили на автостоп най-неподходящия човек.
Бившият военен полицай и друг път е попадал в центъра на сложни конспирации. Но този път той не знае кои са добрите и кои лошите. Никой не казва истината – нито похитителите, нито заложницата. Нищо не е такова, каквото изглежда. А полицията вече издирва огромен мъж със счупен нос.
Джеймс Бонд, Мръсния Хари и Джейсън Борн не биха пожелали Ричър за противник.
Read more:
Белият додж премина през блокадата без никакви проблеми. Ченгетата надникнаха в кабината, огледаха каросерията и му махнаха да продължава. Ричър свали страничното стъкло, опря лакът на вратата и леко подаде газ, присвил очи срещу заслепяващите синьо-червени пулсации. Сбръчкан възрастен полицай с нашивки на ръкава се наведе и огледа купето.
Търсеше нещо конкретно, което не намери.
Започна да се изправя, вече забравил за спрялото шеви насочил внимание към следващата кола. Но в последния миг очите му попаднаха върху лицето на Ричър и се разшириха леко, сякаш от съчувствие или учудване, или одобрение.
— Ау! — възкликна той.
— Носът ми ли? — каза Ричър.
— Яко са ви фраснали.
— Трябва да видите другия.
— Къде е той?
— Не е във вашия щат.
— Добре е да го знаем — рече ченгето. — Карайте внимателно.
— Какво търсите, капитане? — попита Ричър.
— Много мило от ваша страна. Но аз съм само сержант.
— Окей, какво търсите, сержант?
Човекът замълча, после се усмихна.
— Не и вас — отвърна той. — Със сигурност не и вас.
След това направи крачка към задницата на колата, готов да се заеме със следващия автомобил на опашката. Ричър вдигна стъклото, промъкна се през импровизирания коридор, после се намести на седалката и натисна газта. Петдесет, седемдесет, сто километра в час. Отпред нямаше нищо освен мрак. И габаритите на белия додж на седем-осемстотин метра разстояние.
15
Адресът, който шериф Гудман получи от Миси Смит, се оказа част от някогашна семейна ферма, чиято земя бе продадена на строителна компания. Селскостопанските площи бяха преминали в ръцете на извънщатски холдинг, но на четири декара от двете страни на пътя бяха построени четири къщички, може би преди двайсетина години. На лунната светлина всички изглеждаха спретнати и добре поддържани. Бяха абсолютно еднакви — бели стени, сиви покриви, морава отпред, къси прави алеи към входа и пощенски кутии на дървени стълбове.
Но имаше и една съществена разлика.
На алеите пред три от къщите бяха паркирани коли, но четвъртата беше празна.
Именно тя отговаряше на адреса, който беше получил шериф Гудман.
— Това не е добре — промърмори Соренсън.
— Не е — кимна Гудман.
Всичките къщи бяха тъмни, което беше нормално за този късен час. Къщата с пустата алея изглеждаше по-тъмна от останалите. Някак безлюдна.
Соренсън слезе от колата. Шосето представляваше стар път между нивите, покрит с тънък слой асфалт. Канавките бяха задръстени с кал. Тя прескочи по-близката до къщите и спря в началото на пустата алея. Гудман направи същото. Соренсън отвори пощенската кутия. Стар професионален навик. Беше празна. Явно собственичката беше прибрала вечерната поща, както можеше да се очаква от човек с нощно работно време.
Кутията беше боядисана в бяло, като всички останали. Върху нея с дребни самозалепващи се буквички беше изписано името Делфуенсо.
— Как ѝ беше малкото име? — попита Соренсън.
— Карън — отвърна Гудман.
— Иди да почукаш, просто за всеки случай — каза тя.
Гудман почука на вратата. Нищо. Почука още веднъж, този път по-силно и по-продължително. Отново нищо.
Соренсън прекоси моравата и се насочи към съседната къща. Изправи се пред входната врата и натисна звънеца. Три пъти, в бърза последователност. После извади служебната си карта и зачака. Две минути по-късно вратата се отвори и на прага се появи мъж по пижама. На средна възраст, с посивяла коса.
Тя го попита дали е видял съседката си да се прибира тази вечер. Мъжът поклати глава. Попита го сама ли живее. Човекът кимна. Била разведена и живеела сама. Имала ли кола? Да, отвърна мъжът. Прилична, на няколко години. Купила я с парите от развода. Това между другото, добави съседът.
Соренсън го попита дали винаги ходи на работа с кола. Отговорът беше положителен. Иначе трябвало да ходи пеша. Нямало обществен транспорт. И вероятно винаги я паркирала на алеята си? Точно така. През деня винаги била там, през нощта след работа — също. Точно над локвичката масло, която се виждала, ако човек се приближи малко. Течало от скоростната кутия и това бил единственият недостатък на иначе хубавата кола. Някои хора обаче не обръщали внимание на такива дреболии. Това също го казвал между другото.
Соренсън го попита дали се е случвало съседката му да не се прибира през нощта. Не, отговори мъжът. Винаги се прибирала. Работела в бара до бензиностанцията и се прибирала в дванайсет и десет, точна като часовник. Закъснявала малко повече само когато била дежурна по почистването. Тогава се прибирала малко след дванайсет и половина. Госпожа Делфуенсо била много свястна жена и добра съседка. Дано не ѝ се било случило нещо лошо.