Издирваният

Рискувай.

— Все още ли твърдиш, че югът е изключен? — попита тя, зарязвайки официалностите.

— Няма логика да тръгнат натам — каза Гудман.

— Сигурен ли си?

— На юг няма нищо.

— Ще заложиш ли пенсията си?

— Плюс къщата.

— А ризата на гърба си?

— И първородното си внуче, ако искаш.

— Добре — кимна Соренсън. — Значи са поели на север. И знаеш ли какво? Ние ги видяхме.

— Къде?

— Ето тук — отвърна Соренсън и спря кадъра, на който седанът се разминаваше с пикапа. — Те са в този седан. Трябва да бъдат в него. Това е единственото превозно средство, което пътува на север. Вършили са нещо в продължение на петнайсет минути, след това са заобиколили бара от юг, а не от север. Няма друго логично обяснение.

— А какво са правили през тези петнайсет минути?

— Не знам.

— Това е много време за хора, които бързат да изчезнат.

— Очевидно са имали основателна причина.

— Някъде към дванайсет и двайсет се включи аларма — обади се младежът на касата.

— Защо го казваш едва сега? — втренчи се в него Соренсън.

— Не знаех, че ви интересува — сви рамене той. — Не ме попитахте нищо, дори не обяснихте какво търсите. И още не сте го направили. Просто сега се сетих.

— Двайсет минути след полунощ?

— Някъде там.

— Автомобилна аларма ли беше?

— Несъмнено. При това доста силна. Единственото ми развлечение по време на смяната. Разбира се, преди да се появите вие.

— Откъде?

— От там — махна с ръка младежът. — Някъде около бара на Миси Смит.

— Добре, благодаря — каза Соренсън.