Мъртви на прага

Чарлз Туайнинг трябваше да смени Теди след залез-слънце. Арлийн щеше да работи до късно, тъй като на Даниел й се налагаше да си тръгне по-рано заради училищното представление на дъщеря й, и аз успях да й разкажа накратко за новия ни барман и охранител. Беше впечатлена. В „Мерлот“ за пръв път влизаше англичанин, и то не какъв да е, а с пиратска превръзка на окото.

— Поздрави Чарлз от мен — извиках аз, докато си обличах дъждобрана. След няколко часа ситно ръмене дъждът отново се усилваше.

Нахлупих качулката върху лицето си и хукнах през локвите към колата. И тъкмо когато отключих шофьорската врата, някой извика името ми. Сам стоеше на патерици до вратата на караваната си. Над него имаше козирка, така че дъждът не го мокреше, но въпреки това не биваше да стои там. Хлопнах вратата на колата и отново хукнах през локвите. След една-две секунди вече стоях на верандата му, а водата от дъждобрана ми капеше върху дъските.

— Съжалявам — каза той.

— Така и трябва — намръщих се аз.

— Наистина съжалявам.

— Добре. Хубаво. — Нямах никакво намерение да го питам къде е настанил вампира.

— Нещо случи ли се в бара днес?

Поколебах се, преди да отговоря.

— Ами, нямаше много клиенти, меко казано. Но… — И точно преди да му разкажа за частните детективи, реших изобщо да не започвам, защото той щеше да задава въпроси, а аз неусетно можех да се увлека и да му разкажа цялата история, просто заради облекчението да я споделя с някого. — Трябва да тръгвам, Сам. С Джейсън ще ходим на свиждане при Калвин Норис в болницата в Грейнджър.

Той ме погледна и присви очи. Миглите му имаха същия златисточервеникав цвят като косата му, така че се виждаха само ако си застанал много близо до него. Не че ми беше работа да се вторачвам в миглите или в която и да било друга част от тялото му.

— Вчера се чувствах като парцал — каза той. — Не е нужно да ти обяснявам защо.

— Напротив — отвърнах, — нужно е, защото наистина не разбирам.

— Знаеш много добре, че винаги можеш да разчиташ на мен.

Аха, да ме вбесяваш без причина, а после да ми се извиняваш?

— Държиш се много странно напоследък — казах.

— Но ти си мой приятел от години и си ми много скъп. — Това прозвуча малко помпозно, затова направих опит за усмивка. Той ми се усмихна в отговор, но точно тогава една дъждовна капка се търкулна от качулката върху носа ми и моментът приключи.

— Кога според теб ще си готов да се върнеш в бара? — попитах.

— Утре ще се опитам да дойда за малко — отвърна гой. — Ще поседя в кабинета да свърша малко счетоводна работа.

— Ще се видим тогава.

— Разбира се.

И аз хукнах обратно към колата, но този път не усещах сърцето си свито. Обтягането на отношенията ми със Сам ме бе накарало да се чувствам зле. Но го разбрах едва когато всичко отново си беше постарому.