Величие и падение на куртизанките

— Е, дъще моя — каза той, — защо не споменавате никога нищо за Люсиен?

— Аз ви обещах, заклех ви се да не споменавам това име — отвърна тя, обзета от конвулсивен трепет.

— Но не сте престанали да мислите за него?

— Това е единственият ми грях, господине. Непрекъснато мисля за него и дори когато се появихте, си повтарях името му.

— Раздялата, значи, ви убива?

Вместо отговор Естер склони глава, като болен, усетил полъха на гроба.

— А ако го видите?… — запита той.

— То би означавало да живея — отвърна тя.

— С душата си ли само мислите за него?

— О, господине, при любовта не може да се правят разграничения.

— Дъщеря на народ, прокълнат от бога! Направих всичко, за да те спася, но вече те предавам на предопределената ти орис: ще го видиш!

— Но защо хулите щастието ми? Не мога ли да любя Люсиен и да поддържам добродетелния живот, който ми е мил, така както обичам и него? Не съм ли готова да умра в името на добродетелта, както бих била готова да умра и за Люсиен? Да умра заради тези две безкрайни привързаности, заради добродетелта, която ме прави достойна за него, и заради него, защото ме хвърли в обятията на добродетелта? Да, готова съм да умра, без да съм го видяла отново, и да живея, ако го видя. Бог ще ме съди.

Цветът на лицето й се бе възвърнал, бледността й бе добила златист оттенък. И този път Естер получи опрощение.

— На следния ден, след като ви измият във водите на кръщелния купел, ще видите Люсиен и ако смятате, че живеейки за него, можете да живеете добродетелно, няма вече да се разделите.