Любовникът на девицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #13
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Любовникът на девицата». Краткое содержание книги:
— Грейсчърч Стрийт — прочете той. — Живата картина, представяща обединението на двете династии Ланкастър и Йорк. Какво за нея?
— Художникът, сър. Попита дали да включи и семейство Болейн.
— Майката на кралицата?
Без дори да му мигне окото, писарят назова по име жената, която беше обезглавена за държавна измяна, магьосничество, кръвосмесително прелюбодеяние и оскърбление на краля, споменаването на чието име бе забранено оттогава насам:
— Лейди Ан Болейн, сър.
Робърт бутна назад украсената си със скъпоценни камъни кадифена шапка и почеса гъстата си, тъмна коса: в тревогата си изглеждаше много по-млад от своите двайсет и пет години.
— Да — каза той накрая. — Тя е майка на кралицата. Не може да бъде просто едно празно място. Не можем просто да я пренебрегнем. Тя трябва да бъде нашата почитаема лейди Ан Болейн, кралица на Англия и майка на кралицата.
Писарят повдигна вежди, сякаш за да покаже, че решението бе взето от Робърт и последиците щяха да се стоварят на неговите плещи и на ничии други; но че лично той предпочиташе по-спокоен живот. Робърт се изсмя рязко и го потупа леко по рамото:
— Принцеса Елизабет е от добър английски произход, бог да я благослови — каза той. — И този брак беше по-добър за краля от останалите, които сключи — Бог е свидетел. Тя е хубава, честна девойка от рода Хауърд.
Писарят все още изглеждаше притеснен.
— Другата честна девойка от рода Хауърд също беше екзекутирана за прелюбодейство — изтъкна той.
— Добър английски произход — настоя Робърт, без да мигне. — И Бог да пази кралицата.
— Амин — каза писарят бързо и се прекръсти.
Робърт забеляза извършения по навик жест и се възпря да не го повтори.
— Така — каза той. — Ясни ли са всички останали живи картини?
— С изключение на онази за Литъл Кондюит, Чийпсайд.
— Какво за нея?
— На нея е показана Библия. Въпросът е: на английски ли да бъде или на латински?
Това беше въпрос, който засягаше самата сърцевина на спора, бушуващ понастоящем в църквата. Бащата на Елизабет беше разрешил четенето на Библията на английски, а сетне беше променил решението си и отново беше постановил тя да се чете на латински. Младият му син Едуард беше сложил Библии на английски във всяка енорийска църква, кралица Мери ги бе забранила: работа на свещеника беше да чете Библията и да я обяснява; английският народ трябваше да слуша, а не да изучава сам. Какво би поискала да стори Елизабет, никой не знаеше. Какво щеше да е в състояние да стори, когато църквата бе целокупно изправена срещу нея, никой не можеше да предположи.
Робърт дръпна рязко шапката от главата си и я метна през стаята.
— За бога! — изкрещя той. — Това е държавна политика! Аз се опитвам да планирам жива картина, а вие не спирате да ми задавате въпроси за политиката! Не знам какво ще реши тя. Частният съвет ще я съветва, епископите ще я съветват. Парламентът ще я съветва, ще спорят по това месеци наред, а после ще го превърнат в закон. Дано даде Бог хората да се подчинят на този закон, а не да се вдигнат срещу нея. Не е моя работа да го решавам тук и сега!
Настъпи неловко мълчание.
— Но междувременно? — попита предпазливо писарят. — Корицата на Библията в живата картина? На английски ли трябва да бъде, или на латински? Можем да вмъкнем екземпляр на латински в корица на английски, ако тя предпочита. Или екземпляр на английски. Или по едно от двете.
— На корицата напишете „БИБЛИЯ“ на английски — реши Робърт. — Тогава всички ще знаят какво е. Напишете го с големи букви, за да е ясно, че е част от живата картина: театрален реквизит, а не действителност. Това е символ.
Писарят си отбеляза. Стражът на вратата се приближи внимателно до ъгъла, вдигна скъпата шапка и я подаде на господаря си. Робърт я пое, без да каже нищо. Други хора вдигаха изпуснатите му вещи вместо него, откак беше на две години.
— След като свършим с това, ще видя другата процесия — каза той раздразнено. — От Уайтхол до Уестминстърското абатство. Искам също и списък на конете, и внимавайте мулетата да са здрави. — Той щракна с пръсти, за да накара друг писар да излезе напред.
— Трябват ми и хора — каза внезапно той.
Вторият писар беше готов, с табличка за писане и перо в малка мастилница.
— Хора ли, сър?
— Едно малко момиче с китка цветя, стара жена, някой селянин от Мидландс или там някъде. Отбележи си и прати Джерард да ми намери половин дузина хора. Отбележете си това: стара жена, крехка на вид, но достатъчно силна, за да стои права, и със силен глас, достатъчно висок, за да се чуе. Едно хубаво момиче, на около шест-седем години, трябва да е достатъчно дръзко, за да извика и да занесе китка цветя на кралицата. Някой по-буден и дързък чирак, който да разпръсне розови цветчета под краката на коня й. Някой стар селянин от дълбоката провинция, който да се провикне: „Бог да благослови Ваша светлост!“ Ще ми трябват също и две хубави съпруги на търговци и някой останал без работа войник, не, по-скоро, ранен войник. Ще са ми нужни двама ранени войници. И ще ми трябват двама моряци от Плимут или Портсмут, или Бристол, някъде там. Не от Лондон. И те трябва да кажат, че това е кралица, която ще разшири владенията на страната отвъд морето, че ни чакат големи богатства, които можем да завладеем, стига страната да е достатъчно силна, за да ги завладее, че тази страна може да се сдобие с величие в света, и че тази кралица ще се устреми към него.