Любовникът на девицата

Беше му купила изискано испанско кожено седло, с инициалите му, изрисувани върху ремъка, и инкрустирано със златни пластинки. Вторият подарък за него бяха три ленени ризи, ушити от самата Ейми, бели, с бяла бродерия на маншетите и надолу по предницата. Третият й подарък за него бяха чифт ръкавици за лов с ястреби, изработени от най-гладката, най-мека кожа, хладни и податливи като коприна, с инициалите му, избродирани със златна нишка от Ейми, след като си беше послужила с шило, за да пробие кожата.

Никога преди не беше шила върху кожа и дори с обущарска ръкавица, която да предпазва ръката й, пак беше убола дланта си на много места и тя беше осеяна с малки, червени и болезнени кървави точици.

— Направо би могла да избродираш ръкавиците му със собствената си кръв! — присмя се мащехата й.

Ейми не казваше нищо, а чакаше Робърт, сигурна, че има красиви подаръци за него и че той ще забележи труда, който бе вложила във всеки бод, във всяка буква. Тя чакаше ли, чакаше през дванайсетте дни на коледните празненства; и когато седна до прозореца и се загледа на юг надолу по сивия път към Лондон вечерта на Дванайсетата нощ, тя най-сетне осъзна, че той нямаше да дойде, че не й беше изпратил подаръци, че дори не й беше изпратил съобщение, за да й каже, че няма да дойде.

Почувства се посрамена от пренебрежението му — твърде посрамена дори да слезе в залата, където се бяха събрали останалите членове на семейството: лейди Робсарт се веселеше заедно с четирите си деца и техните съпрузи и съпруги, техните малки деца, които се смееха шумно на актьорите и танцуваха под звуците на музиката. Ейми не можеше да се изправи пред тайното им задоволство, породено от нейното дълбоко и пълно падение — от един бляскав брак в най-изтъкнатата фамилия на Англия, до положението на пренебрегнатата съпруга на бивш престъпник.

Ейми беше твърде натъжена, за да се сърди на Робърт за това, че беше обещал да дойде, а след това я беше излъгал. И най-лошото от всичко — тя чувстваше в сърцето си, че неговото отсъствие не бе изненадващо. За Робърт Дъдли вече се говореше като за най-красивия мъж в двора, най-бляскавия служител на кралицата, най-способният й приятел. Защо му беше да напуска един такъв двор, където всички се бяха настроили към радостта и се наслаждаваха на собствения си късмет, където бе отговорник за празненствата и начело на всяка церемония, да се връща в Норфолк посред зима, за да бъде с Ейми и нейната мащеха, в една къща, където никога не беше приеман с отворени обятия, която винаги бе ненавиждал?

Без да намери отговор на този въпрос, Ейми прекара Дванайсетата нощ с приготвените за Робърт подаръци в студените си крака, и с очи, приковани в пустия път, питайки се дали някога щеше да види отново съпруга си.