Ад на колела

— Харесва ми начинът, по който се изразяваш — обясни простичко той, присвивайки леко рамене.

Боже, това й напомни на Били Боб Торнтън в „Бръсначът“12. Потисна кикота си.

— Ммм. Хмм. Смятам… — Тогава значението на думите му достигна до нея и тя го зяпна. — Наистина ли?

— Да — кимна той и кичур лъскава черна коса падна над челото му.

Поради някаква необяснима причина й се прииска да го докосне с пръсти. Да провери дали косата му е толкова копринено мека, колкото си спомняше, което беше доста странно, тъй като тя не го харесваше. Предпочиташе да стои колкото е възможно по-далеч от него.

Е… С изключение на онзи ден на плажа…

Мъката. Тогава всичко беше заради мъката… Или не? Да, най-вероятно. Всичко останало бе прекалено странно, за да мисли за него.

Али поклати глава.

— Но… но всеки път, когато започна да говоря, ти ме гледаш, сякаш съм някаква странна буболечка, лазеща по обувката ти.

Итън/Ози се закашля, за да прикрие смеха си и тогава Али си спомни, че имат публика. Погледна към масата и видя как другият мъж се опитва да имитира работа, размахвайки черната пръчка над празния й куфар.

Е, както и да е. Този разговор бе твърде вълнуващ, за да се тревожи за нещо толкова незначително, като присъствието на още някой, който да ги слуша.

Когато се обърна отново към Нейт, лицето му бе непроницаемо.

— Ето, виждаш ли? — Посочи лицето му. — Отново го правиш.

Младият мъж въздъхна тежко и започна да разглежда съсредоточено ботушите си.

— Не е нарочно. Изобщо не мисля, че си буболечка. Мисля, че си… — Поклати глава и хвърли поглед към Итън/Ози, който вече не се преструваше, че не ги слуша. Човекът ги зяпаше като омагьосан. Нейт се намръщи и сви рамене, сякаш търсеше най-подходящите думи. — Когато говориш, звучиш толкова щастлива, толкова слънчева.

Али бе потресена, пулсът й препускаше с такава скорост, че можеше да измине миля за минута, докато мозъкът й се разбърка като яйца за закуска. Нещата определено ставаха все по-странни. Като че ли целият ден, не, последните три месеца не бяха прекалено нереални, а сега Нейтън Уелър — Призрака, се държеше мило с нея.

— Мисля, че… това е най-хубавото нещо, което някой някога ми е казвал — призна тихичко.

Младият мъж отново сви рамене и Али забеляза, че бузите му леко почервеняха.

Нейт се изчервява?! Изрича цели изречения? Усмихва се истински? Да не би да беше пропуснала предупредителните знаци някъде по пътя или е била всмукана в друго измерение? Паралелно измерение, в което този мъж се държи като човешко същество?

— Веднъж Григ ми каза, че рядко си отваряш устата, но когато го направиш, обикновено казваш нещо умно — сподели тя, като го наблюдаваше внимателно, за да види каква точно чудатост ще покаже сега. — Тогава не му повярвах. Но сега може би, да.

Лицето му мигновено се напрегна. Стъписана от внезапната промяна, младата жена повдигна вежди.