Да яхнеш Змията

— Когато пристигнах в къщата, температурата на черния дроб беше трийсет и седем и две. При понижение с един градус на час и нормална температура на черния дроб трийсет и девет градуса, мисля, че е била мъртва от три часа, преди да отидем там. — Санди погледна часовника си. — Вече от четири.

Доктор Смърт отново сложи ръка на корема на Анджи.

— Какво е това, по дяволите? Не е бременност. Без приток на кръв зародишът би трябвало отдавна да е мъртъв. — Той взе скалпел от подноса с инструменти. — Предполагам, че няма да разберем какво е само като говорим.

Доктор Диксън започна внимателно да разрязва влагалището, разширявайки канала. Изми мястото, за да изчисти жалкото количество кръв, което изтече от вече бледото и пресушено тяло на Анджи Уонг. После насочи лупата и се вгледа в разреза.

— Някъде по-нагоре е. Дай ми ретрактора — каза той.

Синди грабна дългия форцепс и му го даде.

Съдебният лекар го използва, за да проникне дълбоко в тялото.

— Мамка му! Какво е това? — повтори той.

Не можа да го хване, затова взе скалпела и още разшири отвора. Пак изми разреза и отново се вторачи вътре.

Таниша осъзна, че е затаила дъх. Гледаше право в репродуктивните органи на мъртвата жена и както винаги ставаше, когато наблюдаваше аутопсия, си представи, че тя лежи на стоманената маса. Аутопсията беше стерилна посмъртна процедура, която принизяваше човешките същества. Труповете се превръщаха в канута от плът, разпорени от ключицата до долната част на корема. Отстраняваха всички органи, изследваха ги, измерваха ги и отново ги връщаха в тялото, но не там, където първоначално се намираха. Просто ги хвърляха вътре и зашиваха раните с груби шевове, като коледна пълнена пуйка. Ако имаше нещо, което представляваше интерес за полицията, запазваха го и го изпращаха в хладилната камера за по-късна употреба в съдебната зала. Махаха скалпа, отваряха черепа и ровеха в мозъка, който някога бе съдържал всички съкровени мисли на човека. Таниша се замисли за мъртвата жена, която доскоро се бе смяла, плакала и любила.