Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
Малагеш се заглежда в обраслите с ели хълмове, толкова мрачни под сивото небе, и се опитва да не мисли за първия път, когато е видяла такава местност.
— Да, голяма загуба ще бъде…
Форт Тинадеши, наречен на знаменитата новаторка Валайча Тинадеши, е едно от най-старите военни съоръжения на Континента, наполовина брегово укрепление, наполовина база. Разполага с грамадна брегова батарея, отвесни защитни стени, плетеници от телени огради, просторни казарми. Има нещо хем мрачно величаво, хем скалъпено надве-натри във Форт Тинадеши, приспособен да посреща всякакви несгоди, защото във Воортяштан се случва какво ли не. „Каква великолепна бъркотия“ — казва си Малагеш, докато автомобилът бръмчи през един портал и тъмните стени надвисват над нея.
Опитва да си представи как ли Сумитра Чоудри се е отнасяла към крепостта. Връща се мислено към прочетените материали за нея, докато е пътувала на „Кайпе“ с Питри. Младата жена е служила година и половина във въоръжените сили на Сейпур — обичаен избор за онези, които искат да подобрят шансовете си за работа в някое министерство. Докато носила униформа, заслужила „Сребърна звезда“ и „Златен удар“ за „забележителна доблест“, проявена при „инцидент“, когато един континентал нападнал контролно-пропускателен пункт.
Малагеш има достатъчно опит, за да разгадае смисъла на тези обтекаеми изрази.
„Стреляла е по някого и го е убила — казала е на глас, — когато наистина се е налагало. — Погледнала е пак бележката за «Сребърната звезда». — И е била ранена.“
„Да — потвърдил е Питри. — Улучена е със стрела в лявото рамо, когато континенталът нападнал поста. Точно над ключицата. Едва не я убил. Но тя успяла да стреля, след като била ранена.“
„Убила го е, след като е я ранил тежко? Или е много корава, или е имала късмет.“
„Генерал Малагеш, чутото за нея — казал е Питри сдържано — ме подтиква да смятам, че по-скоро е вярно първото.“
Колата спира и Панди я води в щаба, чиято вътрешност е влажна и напомня за гробница със зейналите коридори и тесните като тунели стълбища. Тя проумява, че тази част от крепостта е построена броени години след като каджът е превзел Континента, и е смайващо остаряла. Участвала е в проектирането и построяването на много военни бази, затова ѝ се набиват в очите всевъзможни недостатъци — тази стълба е прекалено тясна за евакуация, онези прозорци са твърде широки и уязвими при обстрел. Почти настръхва.
— Къде отиваме? — пита Малагеш, когато изкачват виеща се стълба. — Очаквах Бисвал да е някъде тук.
— Тук е, госпожо — отвръща Панди. — В гнездото, точно над нас.
— Къде?!
— В гнездото. Извинете… В наблюдателната кула. Както казва самият генерал, той мисли образно, затова предпочита да има добър обзор.
Малагеш тъкмо да попита що за проклети мъгляви приказки са това, но отгоре вече се процежда сивкава светлина и след малко двамата влизат в кръгло помещение с прозорци навсякъде по външните стени, все едно са се качили на върха на фар. Тя поглежда встрани и за миг ѝ се замайва главата, защото осъзнава колко високо се намира — укрепленията са се ширнали на триста стъпки под нея.
— Генерал Бисвал — казва Панди, — генерал Малагеш е тук.
Тя оглежда помещението. Забелязва, че тази най-висока кула на Форт Тинадеши е приспособена и за кабинет — малко бюро е обърнато на изток. По стъклата пред бюрото са закрепени много карти на областта и тя открива, че познава някои от тях. Пъстрите изображения така отвличат вниманието ѝ, че чак след минута забелязва седналия зад бюрото мъж с яркооранжева кърпа на главата.
Той изсумтява и бавно обръща стола си към тях.
Светът сякаш се завърта около Малагеш.
Не е същият, чийто образ е запазила паметта ѝ. Все още нещо напомня за плещестия могъщ мъжага, какъвто е бил някога, но доста се е разширил в кръста, прилежно подстриганата му брада е снежнобяла, малки, крехки наглед очила се крепят на носа му.
Очите му обаче са си каквито са били: толкова бледосиви и малко хлътнали, сякаш наблюдават света от укритие.
Генерал Лалит Бисвал се усмихва малко насила и става.
— Кълна се в морето… не, във всички морета — Тюрин, ти ли си? Колко години минаха? Наистина ли си ти, скрита някъде в тялото на тази стара жена?
— И аз бих могла да ти задам подобен въпрос — отвръща Малагеш. — Точно затова отбягвам срещите с някогашни колеги. Напомнят ми в каква проклета старица съм се превърнала.
Той клати глава. Ръкостискането му си е същото, има пръсти на човек, роден или да изработва разни неща, или да ги чупи. А после я изненадва с предпазлива прегръдка — проява на дружелюбие, която му е била неприсъща преди.
— Хайде стига — казва Бисвал. — Жалко, че не се виждахме по-често. — Стиска раменете ѝ и я гледа в лицето като баща, посрещнал детето си след цяла година в пансион. — Това ми помага да се преборя с чувството, че съм завеян дъртак, който се пита дали миналото му е истинско, или си го е измислил.
Малагеш се опитва да отвърне на приятелския жест, но е трудно: лявата ръка я боли, дясната се свива в юмрук и тя не успява да ѝ попречи. Той незнайно как е запазил предишната си миризма — лъха на мъж, но не неприятно, долавя се ухание на хвойна и бор. Този слабичък сигнал към обонянието обаче събужда хиляди спомени: вонята на дим, пепел, дъжд, животински тор, гнила храна, разлагащо се месо, в паметта ѝ се връщат и звуци, далечни писъци и бучене на пламъци.
„Не забравяй къде си — увещава се тя. — Не забравяй къде си!“
Бисвал я пуска.
— Старши сержант Панди, свободен си. Не подобава младежи да присъстват на взаимното съчувствие, което си изказват старци. — Усмихва се лъчезарно на Малагеш. — Какво ще кажеш да пийнем чай? В края на краищата тук горе сме най-отдалечени от проблемите на тази грозна помийна яма.