Град на остриета

Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:

Преди броени десетилетия град Воортяштан е бил твърдина на Божеството, олицетворявало войната и смъртта, и средище на страшните пазители, поробили и унищожили милиони хора.Богинята е мъртва. Градът тъне в разруха. А според войниците на новата световна сила, покорила тези земи, тук има само примитивни племена, затънали в кървави междуособици и готови всеки миг за бунт срещу окупаторите.Бълващата сквернословия Тюрин Малагеш, подозирана във военни престъпления, е изпратена в тази неприветлива пустош да дослужва, за да се наслаждава на генералската си пенсия.Такова е прикритието ѝ.Малагеш е дошла да издирва изчезнал агент и да проучи откритие, което може да промени неузнаваемо света… или да го погуби.Както се случва само с най-добрите книги, „Град на остриета“ пренася читателите в измислен свят, но ги подтиква да се вгледат много по-придирчиво в истинския.Буклист

Перейти на страницу:

— И какво ще стане? Въобразяват си, че ще се изтърся тук и ще пръсна града на парченца?

— Забравяте, че към тези хора денонощно са насочени оръдия. И макар че в Баликов сте станали известна като достатъчно предпазлива администраторка, все още се носят какви ли не слухове за направеното от вас преди службата ви като губернатор. — Зигне се усмихва толкова озъбено, че Малагеш вижда кътниците ѝ. — Няма достоверни факти, разбира се… но и двамата с генерал Бисвал сте свързани по доста особен начин с превземането на Баликов през Лятото на черните реки, нали?

Малагеш не продумва.

— Континенталите се страхуват от вас, генерале — продължава Зигне. — Още по-силен е страхът им от Бисвал. Страхуват се и от онези оръдия. И сега всичко това се събра на едно място. Мисля, че загрижеността им е напълно основателна. А вие? Така че е благоразумно все някой да ви държи под око. Защо да не съм аз?

Черната стая

Не завиждам на Лалит Бисвал. Той направи може би най-трудния избор в кариерата си, ако не и най-трудния от всички в кампанията през Лятото, и според мен е знаел, че каквото и да реши, той и войниците му ще бъдат наказани — ако оцелеят, което едва ли е смятал за вероятно.

Може би някой ден историята ще отсъди за него по-вярно от мен и вас сега. Защото макар че именно Жълтият поход може би донесе обрата през Лятото на черните реки, заради стореното по време на похода никога не можем да признаем, че това наистина се е случило.

Писмо от командващия на въоръжените сили генерал Адхи Нур до министър-председателя Ашара Комейд, 1722 г.

Малагеш седи до прозореца в просторната си стая и гледа навън. Изгледът е великолепен, Воортяштан е като стена от светулки пред нея, но тя не изпитва никакво удоволствие от това. Не и след такъв разговор.

„В името на всички адове, в какво се забърках?“

Връща се при багажа, рови и вади нещо увито в стар шал. Малагеш не е запалена почитателка на новостите, но умее да разпознава практичността, затова за разлика от мнозина старши офицери на нейната възраст е отделила време да придобие опит с огнестрелните оръжия. Неин любимец е тъкмо този малък зловещ образец на технологичен напредък: късо дебело, дори дундесто устройство, наречено „барабанлия“ заради въртенето с всяко натискане на спусъка на пет малки цеви с по един патрон. За еднорък човек е много по-лесно да го презареди в сравнение с останалите оръжейни системи, защото е нужно само да освободи празния цилиндър с цевите и да постави следващия на неговото място. Още не е стреляла по жива мишена с оръжието и се надява никога да не ѝ се наложи, но за всеки случай го слага на нощното шкафче.

Просва се на леглото. Вече е решила, че на другия ден ще отиде на последното място, където са виждали Чоудри — Форт Тинадеши.

Затваря очи и опитва да се заслуша във вълните навън.

„Не забравяй къде си. Не забравяй къде си!“

Събужда се точно в пет сутринта, грабва бележник, използва безцеремонно един от малкото телефони в централата на ЮДК и се обажда във Форт Тинадеши. Отговаря ѝ тенекиеният глас на дежурен свързочник сержант, който е изненадан: очакват я, но не толкова скоро. Тя обаче има късмет, защото генерал Бисвал е в крепостта, върнал се е наскоро от инспекция на другите укрепления в областта и наистина може да отдели време за нея.

— Стига колата да слезе навреме, за да ви вземе, генерале — добавя сержантът.

— А какво би ѝ попречило?

— Е, има само един път от крепостта надолу към града и качеството му е малко… разнообразно. Единственият проходим път за автомобил, и то условно казано.

— Значи да не си нося препълнена чаша с горещ чай, това ли намеквате?

— Общо взето.

— Страхотно…

Когато автомобилът се появява, ѝ е трудно да повярва, че има изправно возило под калта, мъха и чакъла, впили се в корпуса му като миди в дъното на кораб. Олеква ѝ, че е облякла полевата униформа, а не парадната.

— Велики адове — мърмори тя, когато шофьорът изскача от кабината. — Надявам се колелата на тази проклетия да не паднат по пътя.

После се взира в шофьора и сърцето ѝ прескача. Той е нисък, но жилав младеж със спретнато подкастрена брада. Сигурно биха го смятали за красавец, ако не бяха лошите очертания на брадичката. Но има нещо познато в това лице, особено както се е ухилил насреща ѝ.

Той отдава чест с рязко движение.

— Добро утро, генерале. Готова ли сте за пътешествието нагоре?

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?