Ледената пустиня

Гунар ме ухапа по врата. Обхвана главата ми с грамадните си ръце и ме принуди да го погледна.

— Не обичам да лъжа.

Сините му очи проблясваха. Накара ме да се почувствам зле.

— Не те моля да лъжеш, а да не й казваш истината.

Гунар възрази:

— Не мога. За мен истината стои на първо място. По нашия край предателството е недопустимо.

Караше ме да се чувствам като долен червей, но страхът ми да се изправя пред болката на Мерицел ме накара да настоявам:

— Не те карам да станеш предател, а те моля да не казваш нищо. Остави аз да говоря с нея и…

— И да удължиш страданието й — отсъди Гунар с точност.

Знаех, че съм права и че понякога истината наранява като острие, за разлика от времето, което спомага болката да премине. Затова настоях:

— В момента Мерицел копнее за любовта ти и ако я отнемеш внезапно, ще остане без въздух. Трябва малко по малко да свикне без теб.

Гунар беше твърдоглав.

— По-добре ужасен край, отколкото ужас безкрай. Ако отсечеш ръката с един удар, ще те боли по-малко, отколкото ако я режеш бавно с тъп меч.

Военните му метафори ме плашеха. Моят викинг беше поривист и лоялен, но ако размахаше сабята на истината с яростта на разгневен берсекер, то би разбил на парченца сърцето на горката Мерицел.

— Умолявам те, направи го заради мен. Не ме споменавай и се отдръпни постепенно от Мерицел.

И той отстъпи.

Пред Мерицел излязох с версията, че Гунар изживява болезнено носталгията си по родината и се колебае дали да се установи на средиземноморска земя, или да се върне към северните мъгли и ледове, откъдето идваше; че иска да вземе бързо решение, но без да замесва никого.

Мерицел учудена примигна.

— И защо не ми е казал?

— За да не те тревожи.

— Нелепо е.

— Мъжете са доста нелепи.

Мерицел се усмихна.

— Ако иска да се върне в Исландия, ще го придружа.

Останах като гръмната.

— Луда ли си? Смразяващ вятър, дълга зима, вечна нощ…

— И какво от това?

— Ще увехнеш като перуника в хладилник. Не можеш да се присадиш на друга географска ширина, на друг климат.

— Бъркаш, родила съм се в долината на Ордино, моята земя са Пиренеите.

Макар че изглеждаше нежна като парниково цвете, беше вярно. Беше израснала по планините, сред снега и ниските температури. Сигурно се е научила да кара ски, преди да проходи, и си е играла с шейната в двора на училището.

— Ами езикът? Никога няма да свикнеш с езика.

— Много ли е труден?

— Меко казано труден: скандинавски с влияние от немския и английския.

Мерицел пребледня. Бях открила ахилесовата й пета.

— Трудно ми се удават езиците.