Черната корона

— Благодаря за приетата покана — усмихна се лъчезарно Венсан, — що се отнася до новините, които носите, опасявам се, че не е в компетенцията ми да отговоря.

— Аз обаче ще известя негово величество за тревожните вести, които носите — обади се лорд Антоан, — убеден съм, че той ще откликне на молбата ви.

— Светите отци на Томан също трябва да научат това — намеси се Мюлер. — От години наред ние, паладините, се опасяваме, че мирът с Иррхас-Аббат е затишие пред буря. Ще известя духовниците за вашето пристигане.

— Но това са невесели, мрачни неща, които ще оставим за аудиенцията с Негово величество! — продължи Венсан, — сега бих се радвал, ако обиколите града. За жителите на Санпар е чест, че имат такива височайши гости.

— Разбира се — отвърна Римиел. Самият той бе благородник по произход и се досещаше, че аудиенцията с краля не може да се състои незабавно, колкото и важна да е мисията им. Затова вампирът и съпругата му прекараха остатъка от деня в обиколка на Санпар. Хората им се радваха навсякъде, а Алтира използва уменията, научени от майка ѝ, за да изцери болните, които срещнаха. В края на деня двамата бяха доволни, тъй като вдъхнаха кураж на много хора, а и спечелиха града на своя страна.

Граф Венсан ги настани в луксозна стая в кралския дворец и им съобщи, че е говорил с крал Балдуин, който е готов да ги приеме на аудиенция следващата вечер, след фестивала на бойните изкуства. Римиел и Алтира прекараха нощта в сън и други, по-сладки занимания, а на следващия ден се приготвиха да посетят фестивала.

Това бе пищен турнир, наследство от някогашните рицарски такива, който се състоя в огромната градина зад двореца, оформена и създадена през последния половин век, с разкошни цветя и дървета, които хвърляха шарена сянка. За щастие, макар да бе есен, денят в тази част на континента бе необичайно слънчев и воините не бяха възпрепятствани от времето.

Турнирът се състоеше от две части: първата — за рицари, а втората — за мускетари, които трябваше да представят най-доброто от уменията си. Рицарите се сражаваха в традиционния за тях формат — на кон и с огромни пики — като целта им бе да свалят противника от седлото. Когато тази част от състезанието приключи, осемте бойци, продължили напред, се сражаваха помежду си спешени, с мечове или брадви, като нанасяха немилостиви удари върху металните си щитове и брони. Римиел забеляза, че слабостта на тези воини е при падане — веднъж повалени, те просто не можеха да се изправят с цялото количество стомана върху тях и оставаха на земята като костенурки, обърнати по гръб. Това обаче бе по-лесно да се каже, отколкото да се направи — яки и обучени да внимават в битка, тези воини приличаха на крачещи планини и си спечелиха уважението на вампира.

В края на рицарската половина от турнира, барон Мюлер се изяви като категоричен фаворит и така стана финалист на фестивала, под гръмките аплодисменти на останалите паладини и техните почитатели сред населението на града. Римиел установи, че това са предимно по-бедни и по-обикновени хора или духовници, които виждаха в паладините отблясък от имагинерното славно минало на човечеството.