Колимски разкази [bg]

Дали пък не беше на улица „Поварска“ № 6 това място, на което Михаил Соколов — „Мечока“ се е срещнал с Климова, за да я поведе към смъртта и към славата, след като няма напразни жертви и няма безименен подвиг? В историята нищо не се губи, само се променят мащабите. И ако днес времето иска да забравим името на Климова, значи трябва да се преборим с времето.

Къде е тази сграда?

Търся улиците. Това е развлечение от младостта — да се качвам по стълби, които вече са белязани от историята, но още не са превърнати в музей. Долавям, повтарям движенията на хората, които са се качвали по същите стълби, стояли са на същите улични кръстовища, за да ускорят хода на събитията, да накарат времето да побърза.

Тогава времето наистина е било принудено да се размърда.

За жертвоприношение в името на победата обикновено се дават деца. Такава е древната традиция. Климова е била на 21 година, когато е била осъдена.

Страстите господни, мистерията, в която революционерите са си играели на рицари на плаща и кинжала, като си сменят дрехите, като се крият под портите, като си сменят конете в движение, умението им да избягат от стражарите, е бил един от приемните изпити в този руски университет. Който е минавал пълния курс на обучение, е увисвал на въжето.

За всичко това са написани много неща, прекалено много неща.

Но на мен не ми трябват книги, а хора, не чертежи на улиците, а самите тихи улички.

В началото е било делото. В началото са били взривовете, присъдата за Столипин, трите пуда динамит, разпределени в три чиновнически чанти от черна кожа, но нека и сега премълчим от какво са били направени обвивките и как са изглеждали бомбите: „Бомбите бяха донесени от мен, а кога и откъде, както и в какво — ще премълча“.

Кое е това, което прави човека по-висок на ръст? Времето.

Разцветът на столетието беше съвпаднал с началото на века, когато руската литература, философия, наука, моралът на руското общество бяха издигнати до небивали висоти. Всичко, което великият XIX век беше натрупал като нравствено важно и силно — всичко беше превърнато в действие на живо, в истински живот, в нагледен пример и хвърлено в последен бой срещу самодържавието. Течаха години на жертвоготовност, на себеотрицание до пълна забрава — колко терористи загинаха и никой не им узна имената. Тази жертвоготовност на столетието намери израз на висша сила и висша свобода в съчетанието на думи и дела. Започваха с „не убивай“, с „бог е любов“, с вегетарианство, с помощ за ближния. Нравствените изисквания и идеята за саможертва бяха толкова големи, че когато най-добрите от най-добрите се разочароваха от липсата на съпротива, те преминаваха от „не убивай“ към „действие“ — грабваха револвери, бомби, динамит. Но нямаха време да се разочароват и от бомбите — всички терористи умираха млади.