Магическият кръг
- Автор: Невил Катрин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Магическият кръг». Краткое содержание книги:
Облечени в чисто черни роби, тълпи се спускаха към брега като черна вълна човешка плът. Мъжете жреци крещяха проклятия с вдигнати високо към небето ръце. С разбъркани буйни коси и факли в ръце жените притичваха между тях като дребни насекоми. И изведнъж жените се спуснаха като същински фурии през покрития с дребни камъни плаж към римляните.
Войниците на Светоний вдигнаха безпомощно очи и не знаеха какво да правят — стояха вцепенени, парализирани от носещите се към тях харпии, които сякаш бяха току-що изпълзели от царството на Хадес. Светоний тичаше между своите войници и крещеше заповеди, мъчейки се да надвика шума, който вдигаха понеслите се срещу тях жени. По едно време офицерите се съвзеха и последваха примера на своя военачалник.
— Убивайте! — проехтя в редиците на легионерите. Полуделите жени не спираха, опиянени от думите на своите жреци. В последния момент войниците се съвзеха и се спуснаха напред с извадени мечове.
Иосиф от Ариматея стоеше до Ловерниос на ръба на скалата. В спомените му изникна друг подобен залез преди двайсет и пет години, пред който той и неговият приятел стояха така на върха на едни други скали, в друга държава. Тогава бе започнало всичко. Може би тогава все още имаха възможност да спрат. Ала сега, когато виковете и крясъците долу на брега цепеха оглушително въздуха, той се обърна ужасен към Ловерниос.
— Трябва да се намесим — извика той и сграбчи ръката на мъжа до себе си. — Да им помогнем! Да направим нещо, за да ги спрем! Та те дори не се отбраняват! Римляните използват факлите им срещу самите тях. Подпалиха косите и дрехите им. Съсичат ги, без да се замислят!
Друидът не помръдваше. Трепна единствено, когато до тях долетяха първите звуци на удари на брадви в стволовете на дърветата. Римляните започваха да секат свещената гора.
Ловерниос не удостои дори с поглед Иосиф. Не погледна и към касапницата долу на брега, където враговете им унищожаваха не само народа му, но и всичко, в което той вярваше и ценеше — загиваше целият им живот, дори божествата им. Наместо това извърна лице към морето, сякаш в залеза на запад искаше да съзре друго място, друго време в миналото или дори в още по-далечното бъдеще. Когато най-накрая проговори, думите прозвучаха някак странно отдалечени, все едно бяха ек от дълбок, бездънен кладенец.
— Когато Есус умря, ти имаше силата на своята мъдрост — напомни той на Иосиф. — Знаеше какво да направиш и го стори. Опитваше се да проумееш значението на неговия живот и на неговата смърт и така и не спря да го правиш през последните трийсет години. Истинската мъдрост обаче се крие не в разбирането на това какво можем или не можем, а в това какво трябва. А също така и в познаването на… как го каза тогава преди много години?… кайрос — момента.
— Моля те, Ловерн — възкликна Иосиф, — сега е моментът. Божичко!
Въпреки отчаянието си той съзнаваше, че ситуацията е напълно безнадеждна. Отпусна се на колене върху острите скали и зарови лице в длани, пукотът на падащи дървета ниско долу се смесваше с ужасяващите писъци на смъртта и се носеше над смълчаното море. След минута усети как ръката на Ловерниос се отпуска утешително върху косите му и чу гласа му — необичайно спокоен, сякаш човекът бе открил внезапно тайна утеха в нещо, което единствено той бе успял да види.
— Две са нещата, които боговете искат. Веднага трябва да отидем да принесем в жертва ценните си предмети, като ги хвърлим в свещените води на Лин Кериг Бах — езерото с малките камъни.
— И после? — промълви Иосиф.
— Ако това не помогне — сериозно отвърна Ловерниос, — ще се наложи да изпратим пратеник…
Пратеникът се зададе от юг, откъм отдалечената страна на острова, малко след зазоряване точно когато Светоний Паулин гледаше падането на последното дърво. То бе най-старото от близо хилядата, които вече бяха повалени. Цяла нощ войниците му размахваха брадви. Обиколката на дънера трябва да беше близо двайсет метра и сега, проснат на земята, той му се стори с височина горе-долу толкова, колкото бе височината на триетажните сгради, които вдигаха по африканския бряг, докато беше губернатор на Мавритания. Колко ли години бяха нужни, за да израсте такъв гигант? Дали можеше броят им да се сравни с този на хората, които отрядите му посякоха през изминалата нощ? Дали смъртта на това дърво щеше да означава и смърт на друидските племена, както местните вярваха?
Светоний изтика тези мисли на заден план, за да се съсредоточи към по-практически занимания. Нареди на хората си да започнат да трупат телата на камари, за да ги подготвят за кремация. Но сетил се за заръката на император Нерон, изпрати няколко души да претърсят острова. В писмото си императорът пишеше, че според покойния му пастрок Клавдий друидите пазели много ценни предмети в крепостите си, една от които бе и остров Мона. Нерон настояваше да разбере незабавно дали са открили нещо такова.