Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
— Не повече от теб.
— Добре.
Без да си подадат ръка, те заеха веднага отбранителни пози. Бяха пили твърде много, та не можеха да се бият според правилата, затова внимаваха да заемат правилно положение, докато Джоли почти случайно удари Вал по носа. И изведнъж започна грозен, безогледен бой под гъстия мрак на старите дървета, без да има кой да им извика: „Почивка!“166. Най-после, пребити и запъхтени, се пуснаха и залитнаха настрани един от друг, когато някой им извика:
— Имената ви, млади господа?
При тоя спокоен въпрос под лампата на градинската врата, зададен сякаш от гласа на някое божество, хукнаха към оградата, прескочиха я и се запътиха към безлюдното кътче, откъдето бяха тръгнали да се бият. Там изтриха в полумрака запотените си лица и, без да си продумат, продължиха, на десетина крачки един от друг, към вратите на колежа. Излязоха мълчаливо. Вал тръгна по Брюери към Броуд, а Джоли — по уличката към Хай Стрийт. Все още замаян, той съжаляваше, че не бе проявил повече умение, и си припомняше всички контраудари и нокаути, които бе пропуснал да нанесе. Мисълта му се отклони към въображаемо сбиване, свършило различно от току-що приключилото, безкрайно доблестно, с шарфове и саби, с пристъпи и отбивания, както в страниците на неговия любим Дюма. Представяше си, че е едновременно Ла Мол, Арамис, Бюси, Шико и д’Артанян, но никак не си представяше Вал като Кокона, Брисак или Рошфор. Този приятел беше просто някакъв жалък братовчед, който не струваше колкото едно пале. Няма значение. Цапнал го бе веднъж — дваж. „Бурофил!“ Думата още го гризеше и в пламналата му глава се въртеше мисълта да се запише доброволец; ще препуска из Велдта167, ще стреля безстрашно, а бурите ще бягат като зайци. Вдигна все още смъдящите си очи и видя звездите между покривите на Хай Стрийт, а себе си — легнал в Кару (кой го знае къде и какво е!), загърнат в одеяло, със заредена пушка и поглед, втренчен в звездното небе.
На сутринта имаше „ужасно“ главоболие, което излекува, както прилича на „един от първите“, като подложи глава на студения чучур, после си свари едно силно кафе, което не можа да изпие, а на обяд си наля малко хок168. Синината на бузата си обясни с баснята, че някакъв дивак се нахвърлил изневиделица върху му. За нищо на света нямаше да спомене за сбиването, защото, след като поразмисли, реши, че то никак не отговаряше на собствените му принципи.
На другия ден „слезе в града“ и отиде до Робин Хил. Вкъщи бяха само Джун и Холи, защото баща им бе заминал за Париж. През ваканцията Джоли беше неспокоен, не си намираше място, но не общуваше със сестрите си. Джун всъщност беше заета със своите „проскубани пилета“, които Джоли по правило не понасяше, особено оня Ерик Кобли и семейството му, „безнадеждно чужди хора“, които винаги се довличаха вкъщи през ваканцията. Между Холи и него съществуваше странна отчужденост; тя бе започнала сякаш да има собствени мнения, нещо съвършено… излишно. Порита злобно топка, поязди сърдито, съвсем сам, из Ричмънд парк, като се сметна задължен да прескочи високите огради, които затваряха някакви тревясали алеи… за да не губи тренировката си, както се изразяваше сам. Страхът да не изглежда плах беше у Джоли по-силен, отколкото у повечето младежи. Той си куп пушка, устрои стрелбище в поляната зад къщата, започна да стреля през езерото в зида на задния двор, като излагаше на опасност живота на градинарите, и то само защото си мислеше, че някой ден може би ще отиде доброволец, за да запази Южна Африка за родината си. Но при призива за набиране на доброволци за конницата се смути. Трябваше ли да отиде? Доколкото му беше известно — ни един от „първите“ — а той беше във връзка с мнозина от тях — не мислеше да се записва. Ако някой от тях би дал пример, щеше веднага да се присъедини — крайно честолюбив и със силно развито чувство за приличие, той не можеше да остане назад в нищо; но да даде пръв пример, можеше да изглежда „самохвалство“, още повече, когато наистина не беше необходимо да се записва. Пък и не му се искаше да отива; защото този млад Форсайт не обичаше необмислените постъпки. Съзнанието му беше съвсем объркано, той не беше никак доскорошния спокоен и високомерен младеж.
И ето че един ден видя нещо, което го разтревожи и разгневи — двама конника по една алея в парка, недалече от Хемгейт169; ездачката отляво беше несъмнено Холи на сребристия си кон, а ездачът отдясно — също така несъмнено — оня „празноглавец“ Вал Дарти. Първият му порив беше да пришпори своя кон, да им поиска обяснение и — след като заповяда на оня приятел да се „махне“ — да отведе Холи в къщи. Но веднага съобрази, че ще се изложи, ако ония откажат да изпълнят искането му. Отдръпна се зад едно дърво, после реши, че е недопустимо да ги следи. Не оставаше нищо друго, освен да се прибере в къщи и да чака завръщането й! Да се измъква тайно с тоя хулиган! Не можеше да се посъветва с Джун, защото тя се бе завлякла от сутринта с Ерик Кобли и неговата пасмина. А баща му беше все още в „развратния“ Париж. Той чувстваше, че е настъпил един от ония мигове, за които се бе подготвят усърдно в училище, дето заедно с другаря си Брент често подпалваха вестници и ги оставяха насред занималнята, за да се приучават на хладнокръвие в опасни моменти. Но съвсем не беше хладнокръвен, докато чакаше в двора пред конюшнята, галейки разсеяно Балтазар, който, отпуснат като затлъстял стар калугер и тъгуващ за господаря си, вдигна глава, задъхан от благодарност за тая ласка. Холи се върна едва след половин час, поруменяла и просто недопустимо разхубавяла. Джоли забеляза, че тя го погледна бегло — и виновно, разбира се! — влезе подир нея, улови я за ръка и я поведе към някогашния кабинет на дядо им. В тази стая, почти необитавана сега, се усещаше смътното присъствие на един образ, свързан със спомен за нежност, дълги бели мустаци, смях и мирис на пури. Тук, още съвсем малък, преди да тръгне на училище, Джоли имаше навика да се бори с дядо си, който и на осемдесет години бе запазил непреодолимия навик да го препъва с крак. Тук, кацнала върху облегалото на голямото кожено кресло, Холи милваше сребристите къдрици зад ухото, в което нашепваше тайните си. През тази стъклена врата и тримата излизаха безброй пъти да изиграят на моравата крикет или тайнствената игра „Уопси дузл“, неразбираема за непросветените, но от която Джолиън старши изпадаше във възторг. Тук в една лятна нощ Холи бе пристигнала по нощничка — да се спаси от кошмарен сън. Тук веднъж, в отсъствието на баща му, Джоли — започнал деня с пакост, като бе сипал магнезиев прах в прясното яйце, поднесено на мадмоазел Бос за закуска; и продължил още по-зле — бе доведен за следния разговор:
166
Призив при бокс.
167
Южноафриканска степ.
168
Леко рейнско вино.
169
Един от шестте входа на Ричмънд парк.