Следотърсача
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Серия: leatherstocking tales #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Следотърсача». Краткое содержание книги:
Дълго след като „Вихър“ беше изчезнал зад хоризонта, Следотърсача продължаваше да стои, опрян на пушката си, в позата, описана от нас в предишната глава. Изглеждаше като вкаменен. Само човек, който е привикнал мускулите си на изключително напрежение, можеше да издържи толкова дълго в тази трудна поза с нейната мраморна неподвижност. Най-сетне той се отърси от вцепенеността с въздишка, която се изтръгна сякаш от самите глъбини на неговото същество.
Една от характерните черти на този самобитен човек бе, че независимо от това, с какво са заети мислите му, той напълно владееше себе си по отношение на всичко, което се отнасяше до практическия живот. Така беше и сега. Бе потънал в мислите си за Мейбъл и красотата й, за предпочитанието й към Джаспър, за сълзите и заминаването и, а краката му послушно го носеха към мястото, където Юнска роса все още скърбеше над гроба на мъжа си. Техният разговор се водеше на езика на тускарорите, който Следотърсача владееше много добре, но тъй като това наречие е известно само на учените, ние ще преведем думите им на прост английски език, като се постараем да запазим стила и интонацията на всеки от събеседниците.
Косите на Юнска роса бяха паднали върху лицето й. Тя седеше на един камък до гроба, надвесена над прясната пръст, която скриваше тялото на Пронизваща стрела, глуха към всичко, което ставаше наоколо.
Мислеше, че всички освен нея са напускали острова, а стъпките на Следотърсача, обут в мокасини, бяха така безшумни, че тя не усети приближаването му.
Следотърсача стоя няколко минути пред скърбящата жена, без да каже нито дума. Мъката на неутешимата вдовица, мисълта за нейната непоправима загуба и гледката на пълната й самота го накараха да се съвземе. Разумът му подсказваше, че страданието на младата индианка, насилствено разделена от мъжа си, е далеч по-голямо и по-горчиво от собствената му скръб.
— Юнска роса — каза той тържествено, сериозно и с искрено съчувствие, — ти не си сама в своята скръб. Обърни се и ще видиш приятел.
— Роса няма вече приятел! — отговори индианката, — Пронизваща стрела отиде във вечните ловни полета и сега няма кой да се грижи за Роса. Тускарорите ще я изгонят от техните вигвами, а Роса презира ирокезите, не може да ги гледа в очите. Не! По-добре Роса да умре гладна на гроба на Пронизваща стрела!
— Това не бива да стане и няма да стане, защото е противно на закона и разума. Ти вярваш ли в Маниту, Юнска роса?
— Той извърна глава от Роса, той й е сърдит. Остави я да умре сама!
— Послушай този, който добре познава природата на червенокожите, макар че се е родил бледолик и има навици на бледолик. Когато Маниту на бледоликите иска да пробуди доброто в сърцето на бледоликия, той му изпраща скръб, защото само в скръбта ние виждаме себе си в истинска светлина и само тогава разбираме истината. Великият дух ти желае доброто и затова ти е взел мъжа, за да не обърква той Юнска роса с коварния си език и да не я направи минго, като я кара да бъде приятелка с тях.
— Пронизваща стрела беше велик вожд! — отговори гордо жената.
— Вярно е, че той имаше някои достойнства, но си имаше и недостатъци. Ти не си сама, Роса, и скоро ще разбереш това. Сега дай свобода на мъката си, дай й пълна свобода, както го изисква твоята природа, а когато дойде време, аз имам нещо да ти кажа.
Следотърсача се качи на своята лодка и се отдалечи от острова. През деня Юнска роса чу на два пъти изстрели от неговата пушка, а към залез слънце той отново дойде и донесе печени птици, от които се носеше такава съблазнителна миризма, че можеше да раздразни апетита дори на преситен чревоугодник. Това продължи повече от месец. Юнска роса упорстваше и не искаше да напусне гроба на мъжа си, но не се отказваше и от даровете на своя покровител. От време на време те се срещаха и разговаряха. Следотърсача я изслушваше със съчувствие, но тези срещи бяха кратки и доста редки. Роса спеше в една от колибите и си лягаше без страх, защото знаеше, че има другар и защитник, макар че Следотърсача винаги отиваше да спи на съседния остров, където си беше построил колиба.
Есента обаче наближаваше и към края на месеца положението на Юнска роса започна да става тежко, Листата падаха, нощите ставаха неприятни и хладни. Дойде време за заминаване.
Върна се Чингачгук и двамата със Следотърсача говориха дълго. Роса ги наблюдаваше отстрани и забеляза, че добрият й приятел е угрижен. Като се примъкна до него, тя с женски такт и нежност се постара да го утеши.
— Благодаря, Юнска роса, благодаря — каза той. — Ти си много добра, но това не може да помогне. Време е да заминаваме. Утре ще напуснем тези места и ти ще дойдеш с нас, защото вече си в състояние да чуваш гласа на разума.