Диамантената ера

Полилеите помръкнаха и присъстващите с техните фенерчета заприличаха на искри, вдигнати от вятъра. Някои се насочиха към горния край на залата, други предпочетоха да останат край водата. Когато светлините окончателно угаснаха, те започнаха да си играят с фенерчетата, като ги насочваха насам-натам по стените и завесата, превръщайки мрака в апокалиптично небе, разкъсвано от стотици комети. Под водата грейна тъмночервена ивица светлина, която се превърна в дълга и тясна сцена, издигаща се към повърхността като възкръсваща Атлантида. Публиката я забеляза и насочи лъчите на фенерчетата си към водата, осветявайки няколко тъмни петна: главите на десетина изпълнители, бавно изплуващи на повърхността. Те едновременно започнаха да говорят и Хакуърт разбра, че са хорът от лунатици, които беше видял по-рано.

— Настани ме, Ник — каза женски глас иззад него.

— Прекара ги, нали? — попита барманът.

— Тъпанари.

Хакуърт се обърна и видя, че това е младата жена с дяволски костюм, която играеше ролята на екскурзоводка на групата от Хартланд. Тя бе съвсем дребничка, носеше дълга черна пола с цепка чак до хълбока и имаше прекрасна коса, много гъста, черна и лъскава. Жената постави на бара чашата си с бира, внимателно завъртя дяволската си опашка с движение, което Хакуърт намери за неустоимо привлекателно, и седна. После изпусна експлозивна въздишка и за няколко секунди облегна глава върху ръцете си. Червените й премигващи рога се отразяваха в заобления прозорец като сигнални светлини на презокеански кораб. Хакуърт стисна чашата си в ръка и усети аромата на парфюма й. Долу в залата хорът беше абсолютно неовладяем и се мъчеше да изпълни изключително амбициозен танцов номер. Младежите проявяваха свръхестествената способност да действат в синхрон — нещо свързано с нанообектите в мозъците им, — но телата им бяха сковани, слаби и некоординирани. Каквото и да опитваха обаче, те го правеха със съвършена убеденост, която допринасяше за успеха на изпълнението им.