Диамантената ера

Хакуърт се зачуди дали някак не е длъжен да прочете репликата. Но скоро фенерчетата се отдръпнаха от него и той видя, че от съзвездието полилеи започват да се сипят нови зрители. Като наблюдаваше падането им, Хакуърт осъзна, че и преди е виждал нещо такова в развлекателните паркове: това бе обикновено скачане с еластично въже. Просто очилата не показваха въжето, само за да усилят възбудата от преживяването.

На страничната облегалка на стола Хакуърт забеляза пулт за управление, който му позволяваше да обикаля из залата. Тя имаше конична форма с остър наклон към центъра. Тук би било трудно да върви пеш, но столът имаше мощни нанотехнологични двигатели и компенсираше наклона.

Театърът беше кръгъл, също като „Глобус“. Коничният под бе заобиколен от кръгла стена, тук-там осеяна с различни по големина отвори. Някои приличаха на вентилационни шахти, други бяха частни ложи или технически помещения, а най-голямата беше арката на сцената, заемаща една четвърт от пространството и в момента скрита зад завеса.

Хакуърт забеляза, че най-ниската и най-вътрешна част от пода е свободна. Спусна се надолу по склона и с удивление осъзна, че внезапно е потънал до кръста в болезнено ледена вода. Той превключи на задна скорост, но столът не се подчини.

— Право във водата! — триумфално извика Клоуна. Гласът му звучеше така, сякаш стоеше до него, макар Хакуърт да не го виждаше. Той откри начин да се освободи от псевдоподите и с усилие се закатери по наклонения под. Краката му бяха вкочанени от студ. Миришеше на морска вода. Очевидно централната третина на пода наистина бе под водната линия и морето свободно нахлуваше тук — поредният факт, който очилата му не си бяха направили труда да разкрият.

Върху него отново паднаха десетки лъчи. Публиката се смееше и дори се разнасяха саркастични аплодисменти. „Хайде, приятели, водата е страхотна!“ — предложиха очилата, но Хакуърт пак не прочете репликата. Очевидно това бяха просто предложения, подхвърляни от сценаристите на „Dramatis personae“, които изчезваха от полезрението му, веднага щом загубеха актуалността си.

Събитията от последните няколко минути — феноменоскопите, които не можеха да се свалят, неочакваният скок, потъването в студената морска вода — бяха оставили Хакуърт в шоково състояние. Изпитваше настойчива нужда да се свре някъде и да се справи с дезориентацията. Започна да се катери към отсрещния край на залата, като заобикаляше случайно срещнатите по пътя столове. Някои от публиката, които проявяваха особен интерес към историята му, го следяха с фенерчетата си. Над него имаше отвор, от който сияеше топла светлина. Хакуърт се промъкна през него и се озова в приятен малък бар със заоблен прозорец, от който се откриваше прекрасен изглед към театъра. Тук можеше да намери убежище и да гледа нормално през очилата, които изглежда му представяха действителността такава, каквато е. Поръча пинта черна бира на бармана и седна на бара до прозореца. Някъде към третата или четвъртата глътка осъзна, че вече се е поддал на заповедта на Клоуна. Скокът във водата го беше научил, че няма друг избор, освен да повярва в онова, което очилата показваха на очите и ушите му — макар да знаеше, че е измама — и да си понася последствията. Бирата донякъде позатопли краката му и го поотпусна. Бе дошъл тук на представление и сега го получаваше. Нямаше основание да се съпротивлява. „Dramatis personae“ може и да имаха лоша репутация, но никой не ги беше обвинявал в убийство на някой от публиката.