Повелителката на Авалон
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: avalon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на Авалон». Краткое содержание книги:
Три забележителни жени властват духом над Римска Британия, три Повелителки на Авалон се борят със собствената си орис, за да се сбъдне пророчеството — да дойде Защитникът на Британия, Свещеният владетел, легендарният крал Артур…
Това е предисторията на „Мъглите на Авалон“. В епично великолепие оживяват древни битки. Римският орел е вкопчен в смъртна схватка с британския дракон, хищни саксонски пирати давят в кръв страната; новата вяра в един кротък Бог се налага с огън и меч — и над всичко сияе във вечна сила Светият Граал.
„Стой! Вятърът ще угаси твоя пламък!“
— Без вятър пламъкът угасва — ураганът само дава нов живот на моя пламък!
Докато произнасяше тези думи, пред очите му лумна огън. Вятърът притихна също тъй внезапно, както се бе появил.
Той продължи по пътя си; потръпваше, защото изведнъж хладна влага бе започнала да го пронизва до костите. Все по-силно се чуваше шумът на вода — мощен, оглушителен, безжалостен — това бе водата, която бе погълнала половината човешки свят. През изминалата зима той бе се научил да се бои дори от дъжда. Въздухът ставаше все по-влажен. Пламъкът едва мъждукаше.
„Стой! Водата ще удави твоя пламък!“ Този път гласът бе тих и напомняше бълбукането на течаща вода. „Огромното море на Смъртта ще погълне живота, който съзнанието ти познава!“
Въздухът около него се бе превърнал в мокра мъгла. Талиезин едва успяваше да диша. В следващия миг светлината угасна.
— И тъй да е — произнесе той задъхано. — Водата гаси огъня; така и смъртта ще върне това тяло обратно на природните елементи, от които е било създадено. Но във водата се крие въздух, и той ще помогне да се роди нов пламък…
Толкова отдавна познаваше тези истини и толкова трудно бе да им се повярва! Бореше се отчаяно с всепоглъщащата тъмнина, но водата го заливаше отвсякъде и най-сетне Талиезин потъна в морето на мрака — там, където няма нито сънища, нито видения.
Никога не бе предполагал, че ще бъде така.
Искрицата съзнание, която някога бе Талиезин, се зачуди какво ли е станало с арфата му. Не чувстваше тялото си. Беше се провалил. Сигурно утре щяха да намерят бездиханното му тяло на Тор и щяха да се чудят как е възможно човек да се удави далеч от всякаква вода. Нека се чудят. Той продължаваше да разсъждава без следа от вълнение. Носеше се по вълните на незнайно течение — в пространство, където нищо не бе видимо и осезаемо. Паметта, съзнанието, личността му се бяха разтворили в нищото. Беше намерил покой.
Би останал така до края на вечността, ако не бяха гласовете.
„Стани, дете на земята и звездното небе…“
„Защо смущаваш този, който е оставил зад себе си света и житейските мъки? Остави го да почива в лоното Ми. Той Ми принадлежи…“
Разговорът му бе познат — сякаш го бе чувал и преди. Мъжкият глас отново наруши тишината.
„Той се е обрекъл да защитава Живота; съдено му е да занесе свещения му огън в света на човеците…“
Това също бе чувал преди. Но за кого говореха?
„Талиезин, стани! Мерлин Британски те призовава!“
Гласът прокънтя като огромна камбана.
„Талиезин е мъртъв“, отвърна женският глас. „Аз го погълнах.“
„Тялото му живее — светът има нужда от него.“
Заслуша се с нарастващ интерес. Струваше му се, че някога, много отдавна, са го наричали Талиезин.
— Него вече го няма — проговори той. — От него искаха повече, отколкото можеше да даде. Приеми тялото, което духът му освободи, и нека с негова помощ се изпълни волята ти.
Възцари се дълго мълчание. Прекъсна го дълбок мъжки смях.
„Ти също трябва да се върнеш. Имам нужда от твоите спомени. Открий душата си за мен, синко, и не се бой…“
Нищото се изпълваше с нечие мощно, светло Присъствие. Мракът бе удавил Талиезин; сега той гореше отново във всепроникващата Светлина. Едновременно се боеше и съзнаваше, че се бе стремил към този светъл дух Тогава, с последно саможертвено преодоляване на себе си, той откри дверите на душата си и Другият влезе в нея.
Само за миг пред него се мярна ликът на Мерлин и двамата се сляха в Едно.
Пътят пред него бе ярко осветен.
Мерлин вдигна очи нагоре и видя — бледи и трептящи, сякаш ги виждаше през вода — първите слънчеви лъчи.
От залез слънце бяха започнали да търсят Талиезин. Не се бе върнал за вечеря, не липсваше обаче нито една от лодките, тъй че все още трябваше да е някъде на острова. Стига, разбира се, тялото му да не се носеше някъде по езерото. Вивиан ту проклинаше, ту плачеше. Едва сега започваше да разбира как се е чувствал той на времето, когато тя избяга. Свирнята й не бе такава, че да се опита да го призове обратно с песен. А и арфата му бе изчезнала. Това й даваше малко надежда. Казваше си, че дори да е решил да търси смъртта, не би допуснал да бъде унищожена арфата.
Когато Вивиан излезе от дома си, след като бе накърмила Моргоуз преди зазоряване, факлите на търсещите още блещукаха наоколо — светлинките им бледнееха все повече с наближаването на зората. Скоро щеше да изгрее слънцето. Тя се обърна с лице към Тор, за да погледне хоризонта на изток, и замръзна на мястото си.