Дълг на честта
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Борисов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълг на честта». Краткое содержание книги:
— Хей, това не е учтиво…
— Нашествието също не е учтиво, господин Бъроус.
— Какво?
Ореза вдигна телефона в кухнята и натисна бутона за автоматично набиране на номера на дъщеря му в Масачузетс.
— Съжаляваме, но повреда в телефонните кабели временно прекъсна презокеанските връзки. Хората ни работят по проблема. Благодаря ви за търпението…
— Как не! — извика той на записа. — Кабели, дрън-дрън! Ами сателитните чинии?
— Не можете ли да избирате? — Бъроус загряваше бавно, ала поне разбираше от тези неща.
— Ами така изглежда.
— Опитай с това. — Компютърният инженер бръкна в джоба си и извади клетъчен телефон.
— Аз също имам такъв — обади се Исабел. — И той не работи. Тоест става за вътрешни обаждания, но…
— Кой е номерът?
— Кодът е шестстотин и седемнадесет — рече Португалеца и му каза останалите цифри.
— Чакай, трябва ми кодът на САЩ.
— Няма да стане — настояваше госпожа Ореза.
— Тук още нямате сателитни телефони, а? — Бъроус се усмихна. — Компанията ми ни осигури тези нещица съвсем наскоро. Мога да записвам на сгъваемия си компютър, да изпращам факсове с него и тем подобни. Ето. — Той му подаде телефона. — Звъни.
Цялата система беше нова и на този остров все още не бяха продадени такива модели — факт, който японската армия си направи труда да научи миналата седмица, обаче услугата се предлагаше в световен мащаб, макар местните търговци да не бяха започнали да продават тези телефони тук. Сигналът от малкото устройство се отправяше към един от тридесет и петте спътника, съставящи нискоорбитна плеяда над най-близката наземна станция. В случая това бе Манила, която бе по-близо от Токио с някакви си петдесет километра, въпреки че дори един километър би бил достатъчен за изпълнителната програма на системата. Наземната станция в Лузон функционираше едва от осем седмици и незабавно препрати обаждането към друг спътник, който се въртеше в орбита над Тихия океан наравно със земята. Оттам сигналът слезе до станцията в Калифорния, откъдето посредством оптични влакна стигна до Кембридж, щата Масачузетс.
— Ало? — обади се малко сърдито гласът, тъй като в американската източна поясна зона бе пет сутринта.
— Рейчъл?
— Татко?
— Аз съм, мила.
— Добре ли сте? — попита настоятелно дъщеря му.
— Какво имаш предвид?
— Опитах се да се свържа с мама, обаче се включи запис, според който при вас е имало голяма буря и линиите са прекъснати.
— Не е имало никаква буря, Рейч — каза Ореза, без да се замисли.
— Тогава какъв е проблемът?
„Господи, откъде да започна?“ — запита се Португалеца. Ами ако никой… Беше ли възможно това?
— Ъъ, Португалец — повика го Бъроус.
— Какво има? — попита Ореза.
— За какво говориш, тате? — попита дъщеря му на свой ред, естествено.
— Изчакай малко, мила. Какво има, Пийт? — Той затули слушалката с ръка.
— Под нашествие имаш предвид нещо като война, преврат и прочие ли?
Ореза кимна.
— Да, така изглежда.
— Веднага изключи телефона! — Настойчивостта в гласа му бе очевидна. Никой още не беше обмислил ситуацията и двамата я приемаха за реална по различен път и с различна скорост.
— Скъпа, ще се обадя пак, а? Добре сме. Чао. — Ореза натисна копчето за прекъсване. — Какво не е наред, Пийт?
— Това не е майтап, нали? Не ми погаждаш номер, туристически шегички и тем подобни, нали?
— Божичко, трябва да изпия една бира. — Ореза отвори хладилника и си взе една. За момента нямаше значение, че марката бе японска. Той подхвърли едно шише и на госта си. — Пийт, изобщо не става дума за театралничене. В случай че не си забелязал, видяхме поне един батальон войници, механизирани превозни средства и изтребители, а онзи тъпанар на дока прояви голям интерес към радиостанцията на яхтата ми.
— Добре. — Бъроус отвори бирата и отпи една голяма глътка. — Да приемем, че не се бъзикаш. Можеш да превърнеш една от тези машинки в Ер Пе.
— Ер Пе? Какво искаш да кажеш? — Последва пауза, докато той изрови част от отдавна неизползваната си памет. — А… да.
В щаба на главнокомандващия тихоокеанските части кипеше работа. Носещият този чин командваше целия флот — традиция, която водеше началото си от адмирал Честър Нимиц. В момента хората се щураха насам-натам. Почти всички бяха униформени. Цивилните служители рядко присъстваха в почивните дни, а и с няколко изключения за тях без това беше твърде късно. След като мина през охраната, Манкузо забеляза общото настроение: хората бяха свели погледи, разтревожени и смръщени, и действаха бързо, за да се изолират по-добре от тежката атмосфера на изпадналото в смут учреждение. Никой не искаше да бъде застигнат от бурята.