Мъглите на Авалон (Том 2)

— Не разбра ли, че Моргана беше тук?

— Моргана ли? — Гуенхвифар поклати глава. — Не. Защо не дойде да ни поздрави?

Той се усмихна.

— Нима не знаеш? Когато напусна този двор, тя бе в немилост пред мен.

Устните му се свиха, а ръката му неволно потърси дръжката на Екскалибур — сякаш да се убеди, че мечът още виси на хълбока му. Сега мечът бе поставен в обикновена, даже грозна кожена ножница; Гуенхвифар така и не бе посмяла да попита какво се е случило с другата ножница — онази, която Моргана бе бродирала за него преди много години, но сега вече предполагаше какво е било в основата на разпрата между двамата.

— Ти така и не научи — но тя подстрекаваше към бунт против мен. Искаше да постави на трона любовника си Аколон — вместо мен…

Преди малко Гуенхвифар имаше чувството, че никога повече няма да се гневи на нито едно живо същество на Божия свят — дори сега изпита по-скоро жал към Моргана. Дожаля й и за Артур, защото знаеше колко много обичаше и вярваше на сестра си, а тя го бе измамила така жестоко.

— Защо не ми каза още тогава? Аз никога не съм й вярвала.

— Тъкмо затова. — Артур я притисна здраво към себе си. — Мислех, че няма да понеса, ако ми кажеш, че никога не си й вярвала и че винаги си ме предупреждавала да не й се доверявам и аз. Но днес Моргана беше тук. Беше преоблечена като стара селянка. Стори ми се стара, Гуенхвифар. Стара, болна и съвсем безобидна. Все си мисля, че е дошла, за да хвърли още един поглед на този дворец, където някога е била властваща херцогиня, а може би да види и сина си… Изглеждаше по-стара от майка ни преди смъртта й. — Той помълча. Пресмяташе нещо на пръсти, после каза. — Но то си е така. Тя е по-стара, отколкото беше майка ни, когато умря, а и аз доживях доста по-напреднала възраст от баща си. Да, Гуенхвифар, не мисля, че Моргана бе дошла, за да върши зло, пък и да е имала такива намерения, чудото ги е осуетило.

Артур замълча отново. Гуенхвифар знаеше, че не иска да каже на глас, че още обича Моргана и че тя му липсва.

„Колкото повече години минават, толкова повече стават нещата, които не мога да кажа на Артур — както и тези, които той не може да каже на мен. Но днес поне можахме да говорим за Ланселет и за любовта, която свързва и трима ни.“ За миг й се стори, че тъкмо тази любов е голямата истина на живота й. Защото любовта не може да се мери и тегли — толкова любов за единия, толкова — за другия. Любовта беше безкраен, вечен поток, и колкото повече обичаш, толкова повече обич можеш да дадеш — и сега тя искаше да даде обичта си всекиму, също както бе дадена и на нея, когато видя пред себе си Божията майка.

Днес сърцето й се стопляше дори при мисълта за Мерлин.

— Виж как се мъчи Кевин с арфата си. Да пратя ли някой да му помогне, Артур?

Артур се поусмихна и отвърна.

— Няма нужда. Не виждаш ли, че Нимю е вече при него?

Гуенхвифар отново се почувства понесена от потока на обичта — този път почувства нежност към дъщерята на Илейн и Ланселет — нали те бяха едни от хората, които бе обичала най-много на този свят? Ето, Нимю бе хванала Мерлин под ръка… Също като в старата приказка за девицата, която се влюбила в грозен горски звяр. Да, днес Гуенхвифар обичаше и Мерлин, и се радваше за него, задето младите, силни ръце на Нимю го подкрепяха.