Мъглите на Авалон (Том 2)
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мъглите на Авалон (Том 2)». Краткое содержание книги:
Гуенхвифар си спомни старата поговорка „Внимавай за какво се молиш, защото молитвата ти може да се сбъдне“. Да, всички тези хора наистина бяха получили вдъхновение свише. Един след друг рицарите на Артур даваха обет да дирят Граала, и Гуенхвифар си каза: „Сега братството ще се разпилее по четирите краища на света“.
Тя се загледа в олтара, където бе стояла чашата. „Епископ Патрициус и Кевин — Мерлин Британски, не постъпиха правилно — заблудиха се, също както и Артур. Никой няма право да призовава духа Божи така — за да послужи за постигане на неговите цели. Бог е като силен вятър, който разпилява с един дъх дребните човешки намерения — като плясъка на ангелски крила, който чух днес — всичко може да рухне за миг…“
Гуенхвифар се учуди сама на себе си. „Какво става с мен, та се осмелявам да съдя Артур и дори самия епископ за постъпките им?“. После, с новооткритата сила на духа, си отговори сама: „В името Божие, защо не? Та те са само хора, а не богове, значи и целите им не могат да бъдат свещени и недосегаеми!“ Тя потърси с поглед Артур — той бе отишъл в долния край на залата — при прислугата и селяните… Там ставаше нещо, някаква селянка бе издъхнала — несъмнено не бе издържала на силните чувства, които Светото Присъствие бе предизвикало. След малко Артур се върна — Гуенхвифар видя, че той не крие тъгата си.
— Наистина ли трябва да потеглиш, Гауейн — а ти, Галахад? Ти също ли, синко? Борс, Лайънел — всички до един?
— Господарю Артур — чу се гласът на Мордред. Беше облечен както винаги в кървавочервено — цветът му отиваше и подчертаваше още повече шокиращата му прилика с Ланселет на млади години.
Гласът на Артур бе почти нежен.
— Какво има, момчето ми?
— Кралю, моля те да ми разрешиш да не отида да търся Граала — каза Мордред. — Може това наистина да е дълг за всеки твой рицар, но някой все пак трябва да остане при теб.
Гуенхвифар почувства внезапен прилив на нежност към младия човек. „Да, той наистина е син на Артур — не Галахад, който е цял изтъкан от мечти и фантазии!“ Нима наистина някога не бе харесвала Мордред и се бе съмнявала в него? Тя каза развълнувано:
— Бог да те благослови, Мордред — и младият мъж й се усмихна. Артур кимна и каза:
— Така да бъде, синко.
За първи път Артур нарече Мордред публично свой син; дори само по това Гуенхвифар можа да прецени колко е притеснен.
— Бог да е на помощ и на двама ни, Гуидиън — искам да кажа, Мордред. Толкова много от моите рицари ще се разпилеят по света, и един Бог знае ще се върнат ли изобщо някога… — Артур посегна и хвана ръката на Мордред. Гуенхвифар имаше чувството, че той се облегна за миг на сина си.
В този момент пред нея застана Ланселет и се поклони.
— Мога ли да се сбогувам с теб, лейди?
Внезапно избликналите сълзи охладиха възторга, обзел Гуенхвифар.
— Трябва ли наистина да отидеш и ти, скъпи? — отвърна тя, без да я е грижа кой би могъл да чуе думите й. Артур също бе обезпокоен. Той задържа ръката на своя братовчед и приятел и попита:
— Наистина ли ще ни оставиш, Ланселет?
Ланселет кимна; лицето му сияеше, озарено от неземна радост. Може би и той бе познал щастието, което изпита Гуенхвифар? Но защо тогава искаше да тръгне — за да го търси отново? Нима не съзнаваше, че щастието е част от него?
— Любов моя — поде Гуенхвифар. — Винаги си казвал, че не се считаш за добър християнин. Защо тогава искаш да тръгнеш с такава непосилна задача и да ме изоставиш?
Ланселет очевидно не намираше думи. Но най-сетне каза:
— Наистина, през всички тези години у мен се бе загнездило съмнението, че Бог е измислен от свещениците, за да ни държат в страх и подчинение. Но сега видях… — той облиза пресъхналите си устни, търсейки най-подходящите думи, за да опише нещо не от този свят. — Видях… нещо. Щом ни е било пратено такова видение — пък било то от Христа или от Сатаната…
— То несъмнено ни бе пратено от Бога, Ланселет — прекъсна го Гуенхвифар.
— Тъй казваш ти за това, което сама си видяла — отвърна той, притискайки ръката й към сърцето си. — Аз не съм сигурен — ту ми се струва, че виждам майка си, която ми се присмива, ту съм склонен да повярвам, че всички богове са въплъщения на един Бог, както казваше Талиезин. Разкъсвам се между мрака на вечното съмнение и светлината на крайното познание, която сияе отвъд отчаянието… — Той пак се поколеба. — Имам чувството, че чувам звъна на голяма камбана, и той ме зове — да тръгна към светлината — тя е още слаба, проблясва като измамните светлини из тресавищата, и нещо ми казва: „Върви!“ Знам, че истината, единствената истина е там и е достижима, и аз трябва да я открия, да разкъсам мъглите на заблудата… Истината е там, но аз трябва да намеря пътя към нея, моя Гуенхвифар. Нима ще ми отречеш правото да я търся — сега, когато най-сетне съм убеден, че тя съществува?