Слуга на Империята
- Автор: Фейст Раймонд, Вурц Джани
- Серия: Сага за Империята #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Слуга на Империята». Краткое содержание книги:
Мара кимна и каза:
— Да. Балансът се мени непрекъснато.
Следобедът се точеше бавно. Докато слънчевите лъчи се местеха по високия прозрачен купол, Висшият съвет продължаваше странния обичай, предопределящ върховенството между Управляващите лордове на империята. На два пъти Мара става, за да говори с лорд Ксакатекас, с което показа, че подкрепата й за младия мъж не е разколебана.
След това, вече по здрач, сякаш по някакъв невидим сигнал Мара и лорд Хопара станаха едновременно и отидоха пред стола на Аксантукар. Из залата се разнесе шум. Изведнъж други двайсетина благородници напуснаха местата си и тръгнаха надолу, за да застанат пред лорд Омечан.
Щом се върна на мястото си, Мара каза:
— Готово.
И погледна към Тасайо. Лордът на Минванаби й отвърна с такава чиста злост, че по кожата на варварина полазиха студени тръпки.
Атмосферата в залата изведнъж се промени от сдържано спокойствие в напрегнато очакване.
Тасайо се надигна. Голямата зала затихна, всеки лорд седеше неподвижно на мястото си. С глас, който отекна силно в настъпилата тишина, лордът на Минванаби заяви:
— Редно е да се изпрати послание до Небесната светлина, че един между нас е готов да носи бялото и златното, че той ще се издигне първи сред нас, за да гарантира процъфтяването на империята. Нека се знае, че името му е Аксантукар от Оаксатукан.
Сред събралото се в залата множество се надигнаха одобрителни възгласи, гръмко отекващ звук, който стигна до най-високите сводове на тавана. Кевин обаче забеляза, че половината лордове реагират без особен ентусиазъм, и попита Аракаси:
— Защо Минванаби се предаде?
Отвърна му Мара:
— Беше победен. Традиция е лордът най-близо до победителя да го провъзгласи пред императора.
Кевин се усмихна.
— Доста горчива хапка.
Господарката на Акома кимна замислено.
— Горчива, наистина. — Забеляза неудобството, изцедило последните сили на любимия й, и добави: — Още малко търпение. По традиция трябва да изчакаме Небесната светлина да ни прати признаването си на избора.
Кевин продължаваше да не е убеден, че Ичиндар е толкова роб на традицията, колкото мислеше господарката му. Но предпочете да си замълчи. След половин час пратеник в бяло-златиста ливрея влезе, придружен от Имперските бели. Носеха мантия от снежнобели пера, поръбени с бляскаво злато. Поклониха се пред стола на Омечан и поднесоха наметалото на Аксантукар.
Кевин огледа новия Военачалник, докато поставяха мантията на раменете му. Докато чичото, Алмечо, беше мъж с широки рамене и бичи врат, племенникът приличаше по-скоро на хилав поет или учител. Фигурата му беше слаба, а лицето му аскетично, почти изнежено. Но триумфът в очите му издаваше душа, хищна като на Тасайо.
— Изглежда доволен — промълви Кевин.
Аракаси каза тихо:
— И би трябвало. Сигурно е похарчил доста голяма част от наследството си, за да поръча убийството на половин дузина лордове.
— Смяташ, че облечените в черно воини бяха негови?
— Без съмнение.
— Но защо ще праща войници срещу нас? — попита Мара. — Щяхме да подкрепим всеки съперник на Тасайо.
— За да предотврати непредсказуеми съюзи. И за да се припише цялата вина за касапницата на Минванаби. — Настроението на Аракаси се беше подобрило, сигурно от задоволството, че един враг е победен. — Той е победителят. Минванаби не е. Тонгите почти със сигурност действаха за Тасайо. Логичен е изводът, че другите бяха на Омечан.
Редът в Съвета се възстанови и след един досаден интервал с поднасяне на поздравителни слова Мара нареди на Кевин да доведе Люджан и воините й.
— Тази вечер се връщаме в градската ни къща.
Мидкемиецът й се поклони с подобаващата за роб почтителност и излезе от огромната зала. За пореден път заключи, че цураните са странна раса, с най-заплетените и сложни порядки, които човек изобщо можеше да си представи.
Спокойствието се върна в Кентосани. Известно време Мара и домакинството й отдъхваха, лекуваха рани и осмисляха политическите промени, предизвикани от приемането на титлата Военачалник от Аксантукар. Вечерите в градската къща бяха празнични — Господарката на Акома посрещаше влиятелни лордове, чийто интерес сега облагодетелстваше дома й. Кевин изглеждаше по-кисел от обичайното, но между умората и социалните ангажименти Мара нямаше много възможност да се занимава с мрачното му настроение.
Аракаси потърси господарката си на третата сутрин, докато тя преглеждаше писма от няколко лорда, все още пребиваващи в града. Облечен в чист слугински халат и примирен засега с шинираната си ръка, отпусната в превръзката, той все пак я удостои с дълбокия поклон, полагащ се на сана й.