Червена страна
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-428-2
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Червена страна». Краткое содержание книги:
Далечна страна е земя на духове – необятно тревно море, неприветлива, прашна пустош и жарко слънце. Кой би тръгнал да я прекосява, рискувайки да остави костите си в калта, или ушите си да се полюшват на врата на някакъв проклет дивак? Оказва се – всички. Бунтовниците, оцелели след потушеното в Старикланд въстание, бягат преследвани от инквизицията. Авантюристи от всички краища на Съюза се стичат към заветните планини, където потоците изобилстват от злато. Търговци и предприемачи са загърбили сивотата на миналото и са отправили обнадеждени погледи към новите земи. Наричат ги Червена страна – дива земя, където единственият закон е този на добре наточената стомана, а грешките се плащат с кръв. Но ако знаеш прекия път и с мъничко късмет... Темпъл е човек с множество таланти, десетки професии и завидната дарба да избира винаги лекия път, а това е важно, когато целият ти живот е минал в страх и бягство. Но накъде да побегнеш, когато лекият път те е отвел до кръстопът? В миналото си Шай Саут е вървяла по преките пътища към щастието и знае, че те не водят доникъде. Остава този през Червената страна. За Лам пътят е един – този, който го отдалечава от миналото. За беда в Червена страна можеш да погребеш всичко друго – приятели и врагове, мечти и надежди – но не и миналото си.
Това се нарича смелост. Взимаш разочарованията и провалите си, вината и срама и всички нанесени и получени рани и ги потапяш в забравата на миналото. Започваш отново. Проклинаш вчерашния ден и с гордо вдигната глава прегръщаш утрешния. Времената се менят. И онези, които го виждат, които са готови да ги посрещнат и да се променят с тях - те просперират. Затова сключи сделката с Кърнсбик. Затова откъсна безропотно парче от така трудно извоюваната си малка империя.
Дотогава малката му фабрика, която всъщност изглеждаше достатъчно голяма, когато я преустрои от бардак, бълваше черен дим. Първоначално през двата си тенекиени комина, а после през три тухлени, които, като настанеше безветрие, покриваха цялата долина със сива пелена, същите, които прогониха и останалите курви, които до момента бяха успявали някак да свържат двата края.
От това, което се виждаше в момента, комините на новата му фабрика щяха да са два пъти по-големи. Най-голямата постройка на сто мили околовръст. Дори не знаеше какво прави там, само, че е нещо свързано с въглища. Както се оказа, планината беше скътала малко злато, но за сметка на това бълваше щедри количества от тази чернилка. Когато сенките на новия строеж започнаха да се удължават, Кмета започваше да мисли дали нямаше да е по-добре с Папа Ринг от другата страна на улицата. Него, ако не друго, го познаваше. Но Папа Ринг вече го нямаше, а с него си беше отишъл и светът, за който се бяха борили - безвъзвратно, като разнесен от вятъра дим. Сега Кърнсбик водеше хора в града. Да строят, да копаят и да поддържат пещите му запалени. По-чисти, по-кротки и трезви хора, от тези с които Крийз беше свикнал, но те също имаха нужда от развлечения.
- Времената се менят, а? - Кмета вдигна наздравица. За Папа Ринг може би. Или за самата себе си в годините, когато още имаше име. Видя нещо през стъклото на чашата си и я свали. По главната улица се зададоха двама ездачи и по вида им си личеше, че са бързали. Ръката на единия беше привързана на гърдите. Беше онова момиче, Шай Саут. А другият -юристът Темпъл.
Кмета сбърчи чело. След двайсет години в избягване на бедствия и катастрофи можеше да подуши опасността от една миля разстояние. И сега при вида на тези двамата, насочили се към прага й, направо се задушаваше от миризмата й. Темпъл падна, докато слизаше от седлото. После помогна на Шай да слезе - куцаше силно.
Пресуши чашата, пое шумно дъх през стиснатите си зъби и тръгна към вратата. Мимоходом закопча копчетата на яката си, хвърли поглед към шкафа, в който държеше готовата за път чанта, и се зачуди дали днес нямаше да се видят отново с нея.
Някои хора са ходещи бедствия. Никомо Коска беше такъв. Лам - също.
Има и друг вид хора, които сами по себе си не причиняват неприятностите, но отвориш ли им вратата си - водят ги за ръка. Темпъл - подозираше, откакто го срещна за пръв път - може би беше от тези хора. Когато го видя от стълбите - облегнат на бара, - слизайки към празната й игрална зала, вече беше убедена, че е от тях. Дрехите му бяха изпокъсани, изцапани с кръв и омазани с кал. Погледът му беше обезумял, дишаше тежко.
- Изглеждаш така, сякаш си се скъсал от бързане - каза тя.
Той вдигна поглед нагоре и в очите му се появи вина.
- Може да се каже.
- А по пътя си се натъкнал на малко неприятности.
- Може да се каже и това. Може ли да помоля за питие?
- Можеш ли да платиш за него?
-Не.
- Не се занимавам с благотворителност. Какво търсиш тук?
Той се замисли за момент, после вдигна към нея най-искрената и убедителна физиономия, която беше виждала. Това моментално я накара да застане нащрек.
- Нямам къде другаде да отида - каза той.
- Сигурен ли си, че вложи достатъчно старание в търсенето? Къде е Коска?
Той преглътна тежко:
- Ха, смешна работа, че питаш точно за него.
- Да ме виждаш да се смея?
-Не.
- Значи не е смешно?
- Не е. - Той се отказа от убедителната усмивка и на лицето му се изписа страх. - Предполагам, че е на няколко часа езда зад нас.
- И идва насам?
- Така мисля.
- С всичките си хора?
- С онези, които са му останали.
- А това колко е?
- Някои умряха в планината, други дезертираха...
- Колко?
- Предполагам, около сто.
Кмета стисна юмрук и ноктите й се впиха в дланта.